Републиката, на която тя служеше, беше най-големият времеяд. Ако не погълнеше Каримон днес, щеше да го направи утре, или догодина, или след век. Вайълит се чувстваше мимолетен слуга на някакъв дълговечен господар, който само с едно мигване на окото можеше да прекъсне нишката на живота є. Единственият начин да докаже, че изобщо някога е съществувала, беше да остави някаква следа, нещо зад гърба си, от което човечеството да научи, че е имало на света Вайълит Гарднър, че е живяла и дишала, че е направила нещо през малкото отредени є години.
Тези мисли продължаваха да владеят ума є, когато самолетът планира меко за кацане, после внезапно увеличи скоростта и в последния момент стремително излетя нагоре.
— Какво става? — попита тя.
Пилотът я погледна през рамо и се засмя.
— Рогати дяволи на пистата. Това не е Земята, нито Сириус V. Шумът на двигателя ги подплаши и следващия път няма да имаме никакви проблеми.
Вайълит погледна през илюминатора — дузина от тези огромни животни, всяко от които тежеше по два тона, препускаха тежко, обхванати от ужас. „Преди да умра, ще погледна през прозореца същото това място и ще видя само култивирана селскостопанска земя, способна да изхрани милионите хора, които ще се заселят тук, за да започнат живота си отначало и да изковат съдбата си.“
Самолетът кацна и посрещачът, един от помощниците на Ролс, я придружи до автомобила. Няколко минути по-късно пристигнаха в Мастабони, което се беше променило значително от последното є идване тук преди два месеца. Човешката общност, чието присъствие по-рано се свеждаше до един ред кантори за регистрация на участъци и количествен анализ на рудите и една-две набързо построени сгради със стаи под наем, сега се беше разширила — три дълги блока с магазини и ресторанти, няколко хотелчета по протежение на главната улица и около триста набързо съоръжени геодезически купола. Всичко това образуваше внушителен жилищен район. Имаше дори и малка административна сграда, а някакъв предприемач беше организирал в съседство търговия със сухопътни автомобили. На около половин миля по-нататък се издигаха осем или девет големи, солидни къщи с изложение към реката. Раждащият се човешки град все още беше обкръжен от много мили пуста, необработена земя, обрасла с ниски храсти, все още заблудени скокливци или витороги се мяркаха тук-там из улиците. Не можеше да става и сравнение с нейната безукорно чиста, сияеща Атина, но въпреки това гледката я изпълни с радост. Промяната беше движение от една точка във Времето до друга, а когато движението спреше, спираше и Времето.
— Изгубила съм ориентирите си — оплака се тя. — Къде е дървото на Джаланопи?
— На около три мили надолу по реката — отговори шофьорът. — Те нямат никакво намерение да се махнат от това проклето дърво, а никой не иска да им бъде съсед, така че строежът на градчето започна оттук. Ние не ходим при змиите без покана, а и те не идват при нас. Това напълно ни устройва.
— Е, аз съм поканена. Да вземем Линъс и да посетим Джаланопи и гостите му.
Те се приближиха към малък магазин, който още не беше отворен за широката публика. Във витрините се виждаха множество ловни пособия и всевъзможни оръжия. Плъзгащата се врата ги сканира, разпозна ги и ги пропусна. Ролс седеше зад малко бюро.
— Как се чувствате? — попита той.
— Бясна съм.
Ролс се ухили широко.
— Чудесно, това е най-доброто за случая. Да вървим.
Той стана от бюрото и я поведе към автомобила, изпреварвайки помощника си.
— Какво успя да откриеш? — попита Вайълит, когато оставиха новия град зад гърба си и се насочиха на юг.
— Засега нищо особено. Изглеждат образцови държавни служители. Дори и да има нещо недотам достойно в биографиите им, още не съм успял да го открия. От двамата Гонт като че ли предизвиква повече опасения.
— Представителят на Комисията по външна политика?
Ролс кимна.
— Изглежда е яростен привърженик на чуждопланетната кауза и има невероятен стаж на държавна служба.
— А Нджобе?
— Работи в Картографията от шестнадесет години. Още не знам какви ги върши там.