Вайълит се усмихна развеселена.
— Това е тя, Републиката! Оставя господин Гонт и неговото министерство да ме бие през дясната ръка, а в същото време ме кара с лявата да се окопавам и да є спестя грижата да завоюва сама Каримон след петдесет или седемдесет години.
— В общи линии е така.
— По този въпрос може да се спори — прекъсна ги Гонт. — Като се има предвид досегашната ви дейност, мога, струва ми се, да ви гарантирам, че моето ведомство ще погледне с лошо око на всеки договор, който бихте подписали с чуждопланетна раса. От съседния Беламин оплакване не е постъпвало, така че нямаме основание да се месим там, но преди да си замина днес следобед, вие ще получите официален едикт, с който ще ви бъде наредено да съгласувате с Комисията по външна политика всеки следващ договор до влизането му в сила. — На лицето му се мярна високомерна усмивка. — Надявам се, че сте доволна от империята, която сте създала на гърба на потиснатите чуждопланетни раси, защото тя няма да се разширява повече.
— Ще видим — Вайълит се обърна отново към Катрин Нджобе: — Колко време ще ви е необходимо, за да приключите работата си тук, госпожице Нджобе?
— Три-четири дни. Доколкото вече се ориентирам в политическата структура на Каримон, действителните граници постоянно се менят. Аз ще изработя изчерпателна обобщена карта, с която всички племена да са съгласни, после ще командироваме двама специалисти от Комитета по картография да я доуточнят и допълнят в подробности. Надявам се, че с помощта на местните правителства те ще могат да изработят за половин година подробна всеобхватна карта.
„Страхотен шанс — помисли си Вайълит. — Никой от тези владетели змии и понятие си няма къде са му границите.“
А на глас изрече:
— Имам апартамент в Мастабони и къща в Атина. Те са на ваше разположение по време на престоя ви тук.
— Благодаря — отговори Катрин Нджобе.
— Ще ви дам водач из земите на тулабетите и ще ви осигуря охрана за онези граници, които се смятат за опасни.
— Много великодушно от ваша страна, мадам Гарднър.
— С Комитета по картография нямаме никакви противоречия — увери я Вайълит. — Дори се надявам да обядваме заедно преди отпътуването ви оттук.
— Стига да имам време.
— Мистър Гонт, имаме ли нещо друго за обсъждане с вас?
— Не, това е всичко.
— Тогава, ако не възразявате, ще ви оставя. — Тя се обърна към Макфарли: — Доволен ли сте, преподобни?
— Безусловно! — отвърна той с тържествуваща усмивка.
— Чудесно.
— Защо ме гледате така?
— Просто искам да запомня тази усмивка — отговори тя с най-любезния си тон.
После се обърна и се запъти към автомобила си.
Вайълит се върна в Атина веднага след като срещата приключи и на следващата сутрин повика Ролс при себе си. Той пристигна в току-що завър-
шеното є жилище точно преди обяд и беше въведен в частния є кабинет. Помещението беше украсено със свидетелства и фотоси на документи от Републиката, холографии на домакинята в компанията на хора и на чуждопланетни владетели, както и всевъзможни награди, които беше спечелила с делата си през всичките тези години. Холографиите на родителите є бяха разположени на бюрото, а на около метър над пода плаваше триизмерен модел на Спиралния ръкав. Планетите, открити и присъединени от Вайълит, искряха в яркозелено, а онези, които тепърва предстоеше да бъдат погълнати, за да превърнат бляна є в реалност, мигаха с чиста синя светлина на равни интервали.
Тя седеше зад блестящо метално бюро, доставено от Републиката, а множеството компютри и видеофони оставаха извън полезрението на влезлия.
— Тук е къде по-хубаво от офиса ви в Мастабони — одобрително произнесе Ролс, оглеждайки обстановката. — Само че не виждам договора.
— Той е невалиден, ако случайно си спомняш — каза тя сухо.
— Спомням си. Имате ли нещо против да седна?
— Заповядай. — Тя направи знак и един стол плавно се приближи към него. — Предполагам, че господин Гонт си е заминал?
— Да, вчера.
— Чудесно. Беше започнал ужасно да не ми харесва.
— Имам чувството, че това е взаимно.
— Без съмнение — съгласи се тя.
— И така — изрече Ролс след кратко мълчание, — каква ще бъде следващата ни стъпка?
— Ясно е, че няма да започваме съдебно дело. Нямам време за губене, дори и да бях напълно здрава и да ми бяха гарантирали, че ще живея двойно по-дълго от нормалното.