— Ще търся инвеститор. Човек.
— Точно така.
— Само че тук няма такива. Макфарли няма никакви пари, а всички останали хора на планетата работят за нас или вече са похарчили всичките си пари, за да емигрират на Каримон.
— Тук грешиш.
Той я изгледа заинтригуван.
— Кого пропуснах? — И изведнъж на лицето му отново се разля широка усмивка. — А тя дали ще го направи?
— Нали ти є прави финансовата проверка? Какво мислиш?
— Катрин Нджобе, тридесет и седем годишна, неомъжена, цялата є кариера е протекла в Комитета по картография — заизрежда Ролс. — Спестявания — седемдесет и две хиляди кредита.
— Не е кой знае какво за петнадесет години, нали? — подметна Вайълит. — Особено ако є дам възможност да спечели милион кредита само за един месец.
— На мене ми звучи добре — каза Линъс. — Как ще го направим? Да основем фиктивна корпорация от нейно име, да вложим няколко милиона и да ги изплатим чрез нея на Джаланопи като израз на добра воля за подписването на нов договор…
— След което тя ще ни продаде правата, които е откупила — довърши Вайълит. — Ще има законно сключен договор с тулабетите, а ние ще се договаряме направо с нея, без въобще да си имаме работа с Джаланопи, и по този начин ще спазим решението на господин Гонт безпрекословно.
— А ако тя откаже?
— Тогава спокойно ще є обясня, че ще отлетя за Голдстоун и ще се върна с първия човек, който се съгласи, и единствената разлика ще бъде, че някой друг ще прибере милиона, предназначен за нея.
Ролс си запали една бездимна цигара и тъжно поклати глава.
— Бедната змия! — изрече той. — Така и няма да разбере какво точно се е случило.
— Той ще бъде „бедната змия“, ако оставим Републиката да ни изрита от планетата — поправи го Вайълит. — Имам намерение да го направя крал на най-могъщата държава на една планета от първостепенно значение. Ако Джаланопи беше обмислил добре нещата и не беше слушал глупаци като Макфарли и Гонт, щеше да разбере, че с нас е много по-добре, отколкто без нас.
— Знам ли… — произнесе Ролс.
— Какво искаш да кажеш?
— Дали не е бил по-щастлив, преди да дойдем ние? Кралството му може да е било само едно дърво и парче безплодна земя, но думата му е била закон и никой не му е нареждал какво да прави.
— Разбира се, че е бил по-щастлив, преди да дойдем ние — каза тя с раздразнение. — Точно както хората са били щастливи, когато са нямали друга грижа, освен да си напълнят стомасите и да се скрият на топло и сухо. Тогава не са познавали неврозите, не са водели войни, не са се тревожели за дреболии. — Тя помълча. — Затова пък са губели повече от половината си деца още в ранно детство, ставали са жертва на всяка болест, която минавала покрай тях, не са имали език, нито история, нито пък изкуство — вместо това са ставали плячка на всяко по-голямо и силно същество. Може и да са били по-щастливи, но не са били по-добре. В живота доброто и злото си съпътстват, Линъс.
— Сигурно — съгласи се той. — Но това ме навежда на един друг въпрос.
— Да?
— Ние какво сме — добро или зло?
— Зависи.
— От какво?
— От това кой пише историческите книги.
Бяха изминали две седмици след този разговор, когато Линъс Ролс пристигна под дървото на Джаланопи, слезе от автомобила и се запъти към мястото, където кралят и неговият съветник човек го очакваха.
— Добро утро, Джаланопи — поздрави Ролс, като леко наклони глава. — Добро утро, преподобни.
— Надявах се, че предишната ни среща е била последна, мистър Ролс — изрече Макфарли с неприязън.
— Точно по този въпрос съм дошъл да поговорим — безгрижно се отзова Ролс. Той се обърна към Джаланопи: — Знам, че учехте нашия език. Овладяхте ли го вече достатъчно, за да разговаряме направо, или предпочитате преподобният Макфарли да превежда?
— Можеш да говориш направо, човеко Ролс — отвърна Джаланопи. — Ако нещо не разбирам, ще попитам човека Андрю.
— Чудесно — съгласи се Ролс. — Ако говоря прекалено бързо, кажете ми.
— Ще го направя. — Джаланопи се вглеждаше в Ролс с оранжевите си котешки очи. — Защо си дошъл, човеко Ролс?