Всъщност той беше излязъл, за да проследи и убие семейство синьо-златни — тревопасни от северните равнини с причудлива ивичеста окраска — изпълнявайки поръчката на Музея по естествена история на Далечния Лондон. Това не беше единственото задължение, което беше поел, но Бандакона, водачът му, беше открил късно следобед предния ден този червен хълм и Фуентес заряза всичко, за да хукне след него.
Бавно и внимателно той измъкна от един от многобройните си джобове малка платнена торбичка, пълна с пепел от пури, и леко я потупа, наблюдавайки как облачето се носи встрани от него и от червения хълм.
Фуентес въздъхна. Вятърът беше подходящ, а слънцето светеше твърде силно, за да може животното да го отличи от дънерите на дърветата, поне не на такова разстояние… Но ако се изправеше, щеше да подплаши кафявите лосове и в мига, в който те хукнеха, червеният хълм вече щеше да е в бодливия храсталак недалеч. Трънакът нямаше да го скрие, но това не се и налагаше — нито един човек не беше в състояние да догони червен хълм, а и само обезумял от спортна страст ловец би тръгнал да преследва животното в храсталака, стигащ до раменете, където всеки хищник би могъл да се прокрадне незабелязано до него. Там нямаше видимост, нямаше възможност да се маневрира, а и вероятността да се закачи за някой от двадесетсантиметровите бодли никак не беше за подценяване.
Той прибра торбичката с пепелта в джоба си и застина на място — водачът на стадото внезапно вдигна глава и се загледа в неговатата посока. Някакво насекомо пропълзя по ризата на човека, привлечено от миризмата на пот, и болезнено го ухапа по врата. Той стисна зъби, но не помръдна. Измина цяла вечност, преди самецът да се върне към прекъснатото занимание. Фуентес изчака още десетина секунди, внимателно посегна към врата си и смачка насекомото между палеца и показалеца си.
Когато отново вдигна поглед, видя, че червеният хълм, пасейки, все повече се отдалечава. Фуентес прецени, че сега разстоянието до него е около двеста метра. За миг си помисли какво ли ще стане, ако внезапно скочи на крака, пропъди с викове кафявите лосове и стреля право в тялото на червения хълм, който вече ще се е втурнал към трънака. Това беше възможно, разбира се — беше давал и по-трудни изстрели в кариерата си на ловец, но вероятността да улучи животното още от първия път беше нищожна. Може би ако стреляше в дробовете, щеше да е по-добре — но тогава имаше твърде голяма вероятност да улучи масивните хълбоци или краката, докато животното препуска с всичка сила в обратна посока, и куршумът да не достигне целта си… А дори и да улучеше дробовете, изстрелът едва ли щеше да го повали, преди да е достигнало трънака, където предимството нямаше да е на страната на Фуентес.
Не, трябваше просто да остане където е и да чака, да напредва сантиметър по сантиметър, когато е възможно, и да се надява, че кафявите лосове ще се махнат или червеният хълм ще поеме в друга посока. Иначе щеше да се получи поредният неуспешен лов — досега му се беше случвало стотици пъти, щеше да му се случва и за в бъдеще.
Той хвърли поглед през рамо. Бандакона, водачът, лежеше неподвижно на петдесетина метра зад него. Тулабетът забеляза, че човекът го гледа, и му отвърна с въпросителен поглед. Фуентес поклати глава и му направи знак да не мърда от мястото си.
В този миг вниманието му бе привлечено от кафявите лосове, които внезапно станаха нервни и неспокойни. Те продължиха да пасат още минута, после изведнъж вдигнаха глави и се заозъртаха с див, уплашен поглед. Водачът на стадото изпръхтя няколко пъти и направи три-четири крачки по посока на Фуентес, а наострените му уши непрекъснато потрепваха.
Ловецът знаеше, че не е направил нищо, с което да подплаши лосовете, а един бърз поглед през рамо го убеди, че Бандакона не е мръднал от мястото си. Не, нещо друго беше разтревожило стадото. Може би някой беснозъб или нощен убиец, спотаен във високата трева.
Дори червеният хълм започна да става неспокоен. Той изрева с онзи звучен басов рев, който никой не би могъл да забрави, ако го е чул веднъж, и се заоглежда тревожно.
Фуентес забеляза, че прикладът е леко запотен, и бавно, внимателно го изтри с ръкав. Ако наблизо наистина имаше хищник и стадото изведнъж се пръснеше и хукнеше да бяга, той би могъл — теоретически — да се прицели и да стреля два пъти, преди червеният хълм да се шмугне в трънака.
В този миг животното впери поглед точно в неговата посока, изрева още веднъж, обърна се кръгом и побягна. Само след секунда кафявите лосове го последваха.
— Фуентес! — извика някой. Той се обърна и видя един тулабет, който тичаше към него през безжизнената изсъхнала трева.