— Проклятие, Бандакона, защо по дяволите си…
Ловецът млъкна озадачен, защото Бандакона се беше изправил, не по-малко възмутен от самия него.
— Фуентес! — извика още веднъж бягащият туземец и този път ловецът го позна — Рамалоки, един от местните слуги.
Фуентес се изправи, сложи ръце на кръста и зачака тулабетът да стигне до него.
— Измисли някакво дяволски добро оправдание за това, че ми подплаши червения хълм! — процеди той най-сетне.
— Съобщение тебе — едва успя да изрече задъханият Рамалоки, който съвсем наскоро беше научил някоя и друга дума на земен език.
— Не можеше ли да почака?
— Голям съобщение. Много важен.
— Хубаво де, какво е то?
— Ти върни в лагер, ти види и чуе.
— А защо ти не ми кажеш?
— Не може. Вайълит Гарднър няма каза.
— Вайълит Гарднър? — повтори Фуентес. — Сигурен ли си?
— Да. Много сигурен.
Фуентес въздъхна, метна пушката на рамо и закрачи към мястото, където беше оставил автомобила си — на около две мили по-нататък. Там почака, докато Бандакона и Рамалоки се покатерят на покрива — любимото им място за сядане, и потегли по едва различимата диря обратно към лагера, разположен в малка просека край някакъв поток. Трима от помощниците му обработваха кожите, които беше донесъл предния ден, изстъргвайки вътрешната страна с ножове, за да отстранят последните остатъци от месо и мас. Готвачът, туземец с непроизносимо име от някакво малко племе в далечна родствена връзка с фаните, сложи на огъня кафеника още в мига, когато автомобилът се зададе.
На един стол пред надуваемата му палатка седеше дребна, крехка жена. Той трябваше внимателно да се взре в нея, преди да се убеди, че това е Вайълит Гарднър. От последната им среща преди три години тя беше отслабнала с десетина-петнадесет килограма и сега се подпираше на бастун. Косата є беше почти изцяло побеляла.
— Добро утро — поздрави Вайълит. — Съжалявам, че попречих на лова ви, но се налага спешно да говоря с вас.
— За мене е удоволствие да разтоварям с вас, мадам Гарднър — увери я Фуентес, подавайки пушката на един от носачите да я почисти и смаже. — Ще влезем ли в палатката?
Тя кимна, обърна се с усилие и едва-едва запристъпя към входа. Фуентес я хвана под ръка и є помогна да влезе.
— Ще седнете ли? — попита той, придърпвайки един стол.
— Благодаря. — Тя се отпусна внимателно на стола и въздъхна омаломощена.
— Замалко да не ви позная.
— Неизлечимите болести на кръвта докарват човека до такова състояние — мрачно изрече тя, после ненадейно се усмихна. — Но поне нямам проблеми с наднорменото тегло.
— Никак не изглеждате добре, мадам Гарднър. Можехте да ми кажете това, което смятате за необходимо, и чрез видеофона в лагера — колкото и важно да е то. Не беше нужно да идвате на крак.
— Мисля, че трябваше — отговори тя. — Имам към вас едно предложение и не мога да приема отказ.
Той я погледна внимателно. Може да беше стара, болна и слаба, но си оставаше Вайълит Гарднър.
— От колко време не сте напускал тези пущинаци? — попита тя, връщайки му погледа.
— От четири-пет месеца. Може и шест да са. Тук времето е без особено значение. През дъждовния сезон отивам в Атина, за да натоваря трофеите за транспортиране, да внеса комисионите си в банката и да си осигуря нови поръчки.
— И оставате само няколко дни, колкото да свършите всички тези неотложни работи, след което отново се връщате в гората?
Той кимна, недоумявайки накъде бие събеседничката му.
— Да, така правя.
— Тогава не сте много добре запознат с политическото положение?
— А има ли политическо положение? — поинтересува се той. — Мислех, че сте си осигурила правото да експлоатирате Каримон преди близо шест години.
— Да, действително.
— Тогава?
— Имаме проблем. — Тя се размърда на стола, търсейки безуспешно такова положение, в което да не чувства толкова силно болката.
— С Републиката ли? — попита Фуентес. — Повечето от връзките ми на Делурос VIII са прекъснати — някои измряха, други напуснаха.
Тя поклати глава.
— Проблемът е тук, на Рокгардън.
— И кой е причината?
Тя въздъхна отново.
— Част от нашето споразумение — решаващата част, за да можем да останем и да работим тук — беше да плащаме на Джаланопи ежегодно неприлично висок данък срещу правото да разработваме и заселваме земята му.
— И сега той иска повече?
— Не.
— Какво иска тогава?
— Иска всички хора незабавно да напуснат Рокгърдън.
— Той вече се опита веднъж и нищо не постигна.
— Тогава не беше похарчил двадесет милиона кредита за канфорийско оръжие — мрачно изрече Вайълит. — Сега той има прекрасно въоръжена армия. Вече са завзели някои от заставите ни на границата с рако.