— Колко е голяма армията му?
— Знае ли някой? Най-малко тридесет хиляди, а нищо чудно и да е четири пъти по толкова, без да броим онези, които му помагат, както и „петата колона“ във всяко местно селище.
— Добре, значи става дума за въоръжен метеж на местното население, с който трябва да се справите. Много съжалявам. Само че какво общо има това с мене? Аз живея в гората и дори не знаех какво става, докато вие не ме информирахте.
— Справедлив въпрос — призна Вайълит. — Право в целта. — Тя замълча и след кратка пауза изрече: — Искам да поемете командването на нашите въоръжени сили.
Фуентес се изсмя.
— Аз? В живота си не съм обличал униформа дори и за един ден.
— Това няма значение.
— Тогава защо си правите шега с мен?
— Не се шегувам. Имаме нужда от герой, който да сплоти хората около себе си, а вие сте единственият подръка.
— Защо просто не постъпите по най-разумния начин — помолете Републиката да ви изпрати Космическия флот.
— Бихме могли — призна Вайълит. — Само че пуснем ли веднъж Републиката тук, ще бъде дяволски трудно да я отпратим. — Тя поклати глава. — Не, ние имаме достатъчно хора и бойна техника да потушим въстанието. Това, което ни трябва, е един истински герой, когото хората на драго сърце биха последвали, герой, който да ги вдъхнови, за да изпълнят дълга си.
— Аз не съм герой — възрази Фуентес. — Аз съм просто ловец.
— Вие сте ловец с четирите най-продавани книги в Републиката. Има написани две ваши биографии, холографско шоу за приключенията ви се излъчваше едновременно по много канали, пък и…
— Това не са моите приключения — прекъсна я Фуентес. — Някой сценарист ги е сънувал.
— За мене е все същото — заяви Вайълит. — Сега те са ваши. — Тя замълча. — И Земята, и Делурос VIII ви удостоиха с почетни награди. Ловували сте заедно с Джони Рамзи — най-популярния секретар, който Републиката някога е имала. Няма човек на Рокгърдън, който да не ви познава по лице. Вие сте Т. Дж. Фуентес, най-големият герой на Рокгардън, а може би и на целия Спирален ръкав. Вие сте човекът, който ми трябва.
Фуентес помълча, обмисляйки отговора си.
— Аз съм поласкан, мадам Гарднър — изрече той най-сетне. — Само че не знам най-елементарни неща за военната стратегия.
— Да не мислите, че Джаланопи ги знае? — сви устни тя.
— Е, поне познава собствената си територия.
— Вие също. И то по-добре от всеки друг човек, ако не и от самия Джаланопи.
— Аз не знам как да поведа хората на бой.
— Тогава ще поставя на ваше разположение офицери, които знаят и на чиито съвети ще можете да разчитате. Искам обаче вие да бъдете обединяващата фигура и да поведете хората на бой.
— А ако откажа?
— Тогава всеки ден ще губим по една застава, а нашите колонисти ще бъдат измъчвани и избивани, докато не намеря някой друг да поведе хората.
— Колко колонисти сме изгубили досега?
— Тридесет и седем.
— Не е чак толкова много.
— Знам — съгласи се Вайълит. — Но искам да знаете как са загинали.
Тя му подаде три кубчета с холографски изображения на различни сцени от клането. Фуентес, който се беше сблъсквал със смъртта през всеки един ден от съзнателния си живот, потрепера, докато гледаше първите две, и върна третото, без дори да го погледне.
— Къде и кога трябва да се явя на служба?
— Утре сутринта в управлението в Атина.
— Ще бъда там — обеща той.
Фуентес седеше в палатката си и разглеждаше оръжието, с което разполагаше — лазерен и ултразвуков пистолет, плазмена пушка, молекулярен взривател.
Той печално поклати глава. Ако изобщо имаше на света оръжие, по-непригодно за спорт, той не го знаеше. Липсваше му неговата карабина с обикновени патрони, както без съмнение щеше да му липсва приглушеният звук, издаван от настигналия целта куршум.
Той отпи от кафето си и отново се вгледа в картата. Никой не знаеше със сигурност къде е Джаланопи, затова пък Паратока, най-довереният съветник на краля, беше разположил основната част от тулабетската войска на река Каримона, на около осемдесет мили северно от водопадите Рамзи. Теренът беше добре подбран — гъсти гори и множество проклети хълмове, истинско предизвикателство за инженерите на Вайълит, които така и не се решиха да строят пътища в такава местност. Освен това имаше храна и вода в изобилие, както и неколкостотин села, в които ранените змии можеха да намерят помощ и съчувствие.
Проблемът бе в това, че не му беше ясно какво търсят тулабетите там. В радиус от четиридесет мили нямаше човешки селища, а змиите не разполагаха с превозни средства. Мастабони беше на стотици мили, а до Атина разстоянието беше близо хиляда. Когато тръгнеше да ловува на някоя нова планета, Фуентес винаги си даваше няколко месеца да проучи жертвата си, да разбере начина є на мислене и едва тогава тръгваше с пушка в ръка за трофеите си. Сега обаче под негово командване се намираха осем хиляди души — почти една трета от човешкото население на Рокгардън, и всички те заедно с Вайълит Гарднър и политиците нямаха търпение битката да започне, за да могат по-скоро да се похвалят с победата.