Той погледна през зеещия отвор на палатката към гъмжилото в лагера. Колко много хора! Това го караше да се чувства неспокоен и притеснен. Беше свикнал да бъде кажи-речи сам, придружаван единствено от местна прислуга, без да се замисля и без да го е грижа кой ден от седмицата е, та дори и къде се намира. От много години насам — вече му беше трудно да ги преброи — животът му се подчиняваше на две жизненоважни условия: наличието на вода и на плячка. От немай-къде си носеше видеопредавател, но нито веднъж не беше пращал съобщение — използваше го само да лови редките предавания, свързващи го с цивилизования свят.
А сега беше заобиколен от офицери, очакващи неговите заповеди, от фермери и миньори, превърнати във войници, които може би цял живот бяха държали в ръце тези странни оръжия, от радио– и видеооператори, поддържащи постоянна връзка с Атина и Мастабони, от малка армия готвачи и свръзки, които трябваше да обслужват войската, докато всички чакат той да ги поведе.
Как се беше стигнало дотук? Както си лежеше по корем в сухата трева и чакаше удобен момент да стреля в червения хълм, така изведнъж беше станал главнокомандващ и сега се чудеше защо точно той трябва да поведе хората срещу Джаланопи и коя е най-важната подбуда на тулабетския крал да тръгне на война. Поначало неразговорчив, сега той беше станал съвсем затворен. По-рано беше свикнал да пие по едно питие преди вечеря, а напоследък изпиваше кажи-речи половин литър всяка вечер. Доскоро изминаваше пеш по двадесет-тридесет мили на ден под палещото слънце на Рокгардън, сега се возеше на задната седалка на командирския си автомобил, заобиколен от офицери и свързочна техника, които му бяха по-чужди от червените хълмове и беснозъбите — неговата ловна плячка.
В палатката влезе някакъв униформен, застана мирно и отдаде чест.
— Да? — сепна се Фуентес.
— Полковник Марстън моли за разрешение да разговаря с главнокомандващия Фуентес, сър!
Фуентес въздъхна.
— Тогава защо не кажете просто „Искам да говоря с вас, Фуентес“? — попита той. — И оставете това отдаване на чест. И това „сър“.
— Но…
— Тук аз съм шефът, нали?
— Да, сър.
— И двамата сме наясно с това. Но наоколо няма никой, който да се впечатли от тази работа, така че оставете излишната показност и церемониите и просто ми кажете какво ви вълнува, мистър Марстън.
— Да, сър… да де, Фуентес — заекна Марстън, на чието лице беше изписано явно неодобрение.
— Така е по-добре. Хайде, казвайте.
— Заловихме един тулабетски шпионин на около три мили оттук, сър — съобщи Марстън. — Помислихме си, че може би ще искате да присъствате на разпита.
Фуентес кимна и се изправи.
— Къде е той?
— Всъщност не е той, а тя — обясни Марстън и отстъпи настрана, за да направи път на Фуентес, който се беше запътил към изхода. — Затворихме я в караулното. — Той се запъна. — Досега не сме успели да изкопчим от нея нито дума.
— Хайде да вървим — Фуентес пое наляво със същата онази лека, стремителна походка, която си беше изработил с времето, и Марстън трябваше да подтичва, за да не изостане.
Когато стигнаха караулното, двамата войници отпред отдадоха чест и единият отвори вратата от лека титанова сплав. Фуентес пристъпи вътре, почака очите му да свикнат с оскъдната светлина и се обърна към Марстън.
— Къде е тя?
— Трета килия, сър.
— Отключете я.
Марстън се приближи и натисна секретната брава. Вратата на килията се плъзна в стената. Вътре седеше туземка с подута челюст и насинено, полузатворено ляво око. Ръцете є бяха вързани зад гърба, а табуретката беше малка и неудобна.
— Освободете я — нареди Фуентес.
— Искате да кажете да махнем белезниците, сър? — попита Марстън.
— Искам да кажа това, което казах. Върнете я там, където сте я хванали, освободете я и є се извинете.
— Но, сър…
— Погледнете татуировките по краката є и тотема на врата є! — избухна Фуентес. — Никой от вас ли не може да отличи фани от тулабети, глупаци такива?