— Тя фани ли е? — изненада се Марстън.
— Разбира се, че е фани. Затова не ви е казала нищо. Тя просто не разбира езика на тулабетите.
— Но тя досущ прилича на тулабетска жена! — опита да се защити полковникът.
— И ние с вас сигурно є изглеждаме досущ еднакви — отвърна Фуентес.
— По какъв начин да є поднеса извиненията си, сър?
— Повикайте личния ми готвач. Той говори малко техния език.
— Да, сър! — отдаде чест Марстън.
— Полковник Марстън!
— Да, сър?
— Следващия път си отваряйте очите. Тук сме, за да воюваме с тулабетите. Една война с фаните ни е съвсем излишна.
Марстън хвана жената за лакътя и тръгна, без да каже нито дума повече, а Фуентес, който си мечтаеше за безлюдни места и нощна тишина, се върна в палатката си, отвори бутилката няколко часа по-рано от обичайното и си наля пълна чаша.
Фуентес даде сигнал за спиране около час преди да съмне.
В гората цареше тишина. Всички хищници бяха избягали, подплашени от приближаващата се армия. Фуентес заповяда на лейтенантите да развърнат частите си в огромен полукръг. Внезапно изписка клатиопашка и един от войниците незабавно я порази с ултразвуковия си пистолет.
Фуентес погледна хронометъра си. Хората на Марстън би трябвало да са заели позиция на около четири мили на юг. Той щеше да остави на своите войници двадесет минути да обкръжат лагера на тулабетите, след това щеше да даде сигнал за атака.
Планът за нападение беше изготвен до най-малката подробност от съветниците му — класически пример за обкръжение на противника. По това време на годината Каримона беше бърза и дълбока, затова щяха да атакуват от три страни, а реката щеше да затвори пътя за отстъпление. Предполагаше се, че Паратока е разположил наблизо към шест хиляди тулабети, и една бърза, убедителна победа би могла да принуди Джаланопи да прекрати войната и да иска мир.
Въпреки това Фуентес беше неспокоен. Този начин на водене на война може да беше добър, когато хората воюваха помежду си или с канфорийците и лодинийците, но тулабетите бяха деца на гората и се чувстваха в нея повече у дома си от самия Фуентес. Той не би се хванал в подобен капан и му беше трудно да повярва, че те ще се излъжат. Дори само липсата на обичайните звуци — ръмженето и съскането на дивите зверове — би трябвало да им подскаже, че нещо не е наред. Не беше нормално и това, че нито една авиана или клатиопашка не изпискваше повече от веднъж.
Той беше оставил в лагера три хиляди души, които провеждаха строево обучение, за да заблудят шпионите, изпратени може би от Паратока — истинските шпиони, а не нещастните жени на фани, които дори не знаеха, че се води война — и беше слязъл надолу по реката със стотина лодки, плъзгайки се безшумно и стремително по течението. Една от лодките се обърна, друга беше нападната от разярен воден кон, но останалите деветдесет и осем пристигнаха невредими и сега той разполагаше с армия, малко по-голяма от тази на Паратока и значително по-добре въоръжена, готова да се хвърли в атака.
Съветниците му инсталираха свързочната техника, проверявайки дали всяка част е на мястото си, но въпреки това той се чувстваше неспокоен. Тези тулабети може и да бяха диваци, но съвсем не бяха глупави, а само глупавият войник би се оставил да го обкръжат от всички страни в такъв гъсталак.
И все пак Фуентес не беше в състояние да формулира съмненията си така, че офицерите му да ги разберат и да ги приемат за разумни, затова стоеше, облегнат на едно дърво, и се взираше в тъмнината, мъчейки се напразно да зърне отблясък от огън откъм лагера на тулабетите.
Най-сетне настъпи мигът, в който Фуентес трябваше да даде сигнала за нападение, но той продължаваше да чака. Усещаше, че нещо не е наред, а беше живял твърде дълго в пущинака, за да не се вслуша в инстинкта си.
— Сър? — прошепна един от съветниците му, приближавайки се към дървото. — Нещо не е наред ли?
— Не знам — отговори Фуентес.
— Хората са заели позиции и чакат, а след десетина минути ще съмне. Ако изчакваме прекалено дълго, ще изгубим предимството си.
Фуентес замря за още няколко секунди, после кимна.
— Добре — каза той. — Дайте сигнала.
— Благодаря, сър.
Хронометрите бяха сверени, съобщението беше предадено и деветдесет секунди по-късно хиляди хора щурмуваха като един тулабетския лагер.
Той беше празен.
Фуентес пристигна със съветниците си пет минути по-късно.
— Точно от това се опасявах — промърмори той.
— Откъде са могли да разберат? — произнесе с горчивина един от офицерите.
— Сигурно сред нас е имало предател — предположи друг.
— Няма предател — поклати глава Фуентес.