— Тогава как са разбрали, сър?
— По същия начин, по който щях да разбера аз.
Човекът го погледна, но не каза нищо.
Фуентес забеляза двама войници да се приближават към една колиба.
— Кажи на хората никой да не влиза в колибите — нареди той.
— Да, сър, но… може да са складирали вътре оръжие — възрази един от съветниците.
Експлозията заглуши края на изречението и повече от сто души изпопадаха на земята. Повечето останаха да лежат неподвижно, само няколко едва-едва помръдваха.
— Лекар! — изкрещя един от офицерите.
Докато изгрее слънцето, още три колиби експлодираха и Фуентес издаде заповед за отстъпление към лодките, оставяйки назад само сапьорите.
— Няма ли да се опитаме да хванем следите им, сър? — попита един от помощниците.
— Те отдавна са си заминали — отговори Фуентес. — Имат десет или дванадесет часа преднина, освен това са разполагали с достатъчно време да ни поставят клопки и мини на всяка половин миля. Вече изгубих тук над триста души, без дори да съм зърнал врага. Мисля, че един такъв провал е предостатъчен, какво ще кажете?
— Значи просто ще си подвием опашките и ще избягаме?
— Точно така.
— Моля за разрешение да пратя един отряд по дирите им — настояваше съветникът.
— Не разрешавам — отсече Фуентес. — Вие и събратята ви сте хора военни и аз съм убеден, че знаете как да постъпите в една традиционна ситуация, но в този случай противникът ни надхитри. Докато все още съм главнокомандващ, смятам да постъпвам по начина, който намирам за най-подходящ.
— И какъв е той, сър?
— Възнамерявам да водя тази война така, както трябва да се води — отговори Фуентес.
Фуентес се облегна на оградата на пасището и се загледа в стадото синьозлатни.
— Е? — попита Алекс Хокинс, заставайки до него.
— Колко имате? — поинтересува се Фуентес.
— Тук са стотина, а из северните пасища сигурно има още към четиристотин.
— И всичките са навикнали на юзди и седло?
— Всичките.
— Проявил сте забележителна предвидливост, мистър Хокинс.
— Глупости, предвидливост! — засмя се Хокинс. — Преди четири месеца, когато минахте оттук с войската си, аз є хвърлих едно око и ми стана ясно, че само ще си изхабите силите за тоя, дето духа. — Той замълча и си запали малка тънка пура. — Та се запитах аз, какво ще им трябва на тези момчета, ако наистина мислят да воюват с тулабетите? И си казах: ще им трябва средство да се приближат до онези, без да подплашат всичко живо на десет мили наоколо. Е, аз отглеждах синьо-златните за месо — имам договор с няколко ресторанта и с ловните лагери на вашия приятел Ролс, ама си помислих: дявол да го вземе, ами че те са почти опитомени така или иначе, защо да не пробваме стават ли за обяздване? Така даже ще ми свършат по-добра работа.
— Много умно разсъждение.
— Знаех, че рано или късно ще ви потрябват някакви ездитни животни, та си помислих, че даже и да докарате коне или някакви други добичета за езда, те не са пригодени за живота на Рокгардън. Онези, които успеят да оцелеят от болестите, ще подплашат всички авиани и клатиопашки в околността. А ако яздите из гората на синьозлатни, тукашни животни значи, тогава, дявол да го вземе, на никоя от другите твари и през ум няма да є мине да вдига шум, пък и няма да ви се налага да носите някаква специална храна. Те ядат това, което земята им даде.
— Колко ще искате за цялото стадо?
— Е, най-напред ще си отделя поне пет-шест жребеца и около шейсет женски, за да мога да завъдя ново стадо — отговори Хокинс. — После ще трябва да сметна разходите. Дявол да ги вземе, досега са пратили петнадесет души каубои в болницата в Атина! — Той наведе глава и се замисли за момент, после се изправи и заяви: — Хиляда и двеста кредита на глава, по петдесет парчета на партида.
— Вземам ги всичките.
— Ама как така? — изненада се Хокинс. — Няма ли да се пазарите?
— Правителството плаща. — Фуентес извади от дрехата си джобен компютър и му продиктува договора, удостовери валидността му устно и с отпечатък от палеца и нареди на компютъра да изготви копие, което подаде на Хокинс. — Препратете го на Службата по отбраната в Атина. Преди да си тръгна, ще трябва да знам точния брой на животните и от Службата ще приведат парите на вашата сметка не по-късно от десет дни.
— А кога ще си приберете стоката?
— След един час ще се върна с моите хора.
— Ей, Фуентес! — повика го Хокинс, след като главнокомандващият вече беше тръгнал към бронираната си кола.
— Да?
— Имам само десетина-дванайсет седла и юзди.
— Вече поръчах петстотин бройки в Атина. Тази сутрин ми ги доставиха в лагера.