Той нареди на хората да слязат от седлата и следващата миля всички вървяха редом с животните. След време отново ги възседнаха и спокойно, без да бързат продължиха пътя си към подножието на планината Теня. На пръв поглед напредването им ставаше много бавно, но падането на нощта ги свари само на десет мили от местоназначението им.
Всеки член от отряда беше отговорен за животното, което яздеше. По едно време миризмата на добичетата привлече вниманието на семейство беснозъби, но човешката миризма скоро ги пропъди. На разсъмване нощен убиец се опита да се нахвърли върху едно от животните и беше прострелян от лазерния пистолет на един от стражите.
Точно преди да съмне, те отново бяха на път и Фуентес пак им напомни да оставят животните свободно да пасат и да се движат, както намерят за добре.
— Мислите ли, че вече ни виждат, сър? — попита една от жените-офицери, когато стадото синьо-златни вече беше доближило вражеския лагер на около две мили.
Фуентес кимна.
— Би трябвало да са поставили наблюдатели някъде по високото. Да, със сигурност ни виждат много добре.
— Тогава не е ли време да дадете сигнал за нападение?
— Не. Животните ще бъдат омаломощени много преди да сме стигнали целта си. Да ги оставим да пасат и да се приближават неусетно към неприятеля. Единственият ни проблем ще бъде, ако някой от тулабетите тръгне на лов, за да осигури месо за лагера.
— Какво ще правим тогава?
— Трябва да го унищожим колкото е възможно по-бързо и по-безшумно.
Нито един тулабет обаче не излезе насреща им и когато най-сетне видяха лагера, Фуентес вдигна ултразвуковия си пистолет — сигналът, който всички чакаха. Миг по-късно повече от четиристотин човека, облечени в раирани костюми с окраската на техните вихрогони, препускаха бясно към центъра на тулабетската твърдина.
Лазерните пистолети жужаха, ултразвуковите сееха смърт с тихо пукане, плазмените карабини съскаха и хванатите натясно тулабети падаха като покосени. Тук-там някой от отряда на Фуентес биваше поразен от канфорийското оръжие, но дръзката атака на съмване беше изненадала тулабетите и сега бойното поле бързо се превръщаше в кланица. Изтреблението продължи не повече от десетина минути.
Най-сетне се възцари тишина и една от жените-лейтенанти се приближи към Фуентес, за да докладва, че от неприятеля има само около двеста души оцелели. Един или двама бяха избягали в планината, но засега не представляваха реална опасност.
— Напротив, опасността е съвсем реална — възрази Фуентес. — Не можем да допуснем, след като си заминем, да слязат от планината и да предупредят останалите сили на Джаланопи как сме осъществили нападението.
— А какво да правим с тези двеста пленници, сър? — попита жената.
— Вече ви казах, преди да се впуснем в това начинание, че не можем да държим никакви пленници. Екзекутирайте ги.
— Имате ли някакви предпочитания?
— Предпочитания ли? Какви предпочитания? — повтори той объркан.
— Относно начина на екзекуция, сър.
Той поклати глава.
— Просто я извършете по възможно най-бързия и безболезнен начин.
Тя отдаде чест.
— Да, сър!
Фуентес нареди да бъдат конфискувани всички канфорийски оръжия, а самият той влезе в най-близката колиба с надеждата да открие нещо, което да му подскаже какво са правили тулабетите в планината, каква би могла да бъде следващата им цел. Не откри нищо, но остана там близо два часа — достатъчно дълго, за да бъде извършена екзекуцията без него.
Когато излезе, командирите на отряда вече очакваха заповедите му.
— Дори и мъртвите могат да предадат сведения на живите — каза Фуентес. — Искам да насочите молекулярните си взриватели към труповете, така че нищо да не остане от тях. После направете същото с колибите и с всичко останало, което би могло да подскаже, че тук е имало войски и се е водила битка. — Той замълча за миг, после се обърна към една от адютантките си: — Донесете ми пушката.
— Имате предвид плазмената ви карабина, сър?
— Имам предвид пушката! — натърти Фуентес.
Жената се върна след минута и му подаде оръжието. Той го пое, изпълнен с трепет от усещането, което му даваше познатото оръжие след толкова месеци раздяла.
— Ще се върна след два дни — каза той. — Разположете лагера в саваната на десетина мили западно оттук и ме чакайте.
— Къде отивате, сър?
— Там — кимна Фуентес към планината. — Горе има двама тулабети, или сте забравили?
— Планината е огромна, сър.
— Ще ги открия — заяви той без сянка от съмнение.
— Те може да имат оръжие.
— Надявам се да имат — отвърна той, отправяйки се към планината с пушка в ръка.