— Да пратим ли и един отряд с вас, сър?
Фуентес спря и се обърна.
— В този екип няма нито един човек, който може да разчита следи и да стреля по-добре от мене. Малко по-нагоре, след около четвърт миля, храсталакът се сгъстява и преминава в глуха гора. Не искам да рискувам ненужно ничий живот.
— Ние просто не искаме да подлагате на риск и вашия живот, сър.
Той се усмихна.
— Да го подлагам на риск ли? Нищо подобно, аз си възвръщам правото върху него.
— Не ви разбирам, сър.
— Сигурно.
С тези думи той се обърна отново към планината и тръгна. Походката му сега изглеждаше по-пъргава, очите му блестяха.
След пет месеца, през които беше затънал в глупостите на хората и туземците, Фуентес отново тръгваше на лов.
Фуентес вървеше по следата — тук стръкче стъпкана трева, там парченце люспеста кожа, увиснало на някой бодил. Бегълците бяха поели напосоки, обхванати от паника, хабейки напразно силите си. Отдавнашното му познанство с фаните и тулабетите го беше научило колко дълго тези същества могат да тичат при нормални обстоятелства… Но тулабетите обитаваха равнинните местности и колкото по-високо се изкачваха, толкова по-затруднено щеше да става дишането им в разредения въздух. След миля и половина, а може би и по-малко, те щяха да паднат от изтощение.
Той огледа внимателно местността, очертанията на билата и хребетите на планината. Беше ловувал тук преди година и я познаваше много добре. Те никога нямаше да успеят да се изкачат над линията на гората, а нямаше и да поискат. Щяха да се чувстват в безопасност в гъсталака и да чакат отряда му да се изтегли. Това означаваше, че ще им трябва наблюдателен пункт, място, откъдето да следят заминаването на неговата кавалерия. И, разбира се, вода. Нямаше начин да знаят колко дълго хората ще останат в този район и със сигурност щяха да се погрижат наблизо да има вода.
Зоркото му око веднага откри трите най-вероятни точки, от които двамата тулабети биха могли да наблюдават лагера му, без да бъдат забелязани отдолу. Едното място беше обрасло с калпав храсталак — сухолюбиви растения, които почти нямаха нужда от вода. Те никога не биха израсли тук, ако водният запас беше в изобилие. Това обстоятелство намаляваше броя на наблюдателните пунктове на два — единият беше разположен на стръмнина, но до другия се стигаше по-лесно. Бегълците не можеха да знаят, че са следени, а и сигурно бяха съвсем омаломощени, така че Фуентес избра втората възможност.
На около половин миля от мястото той свърна от пътеката, на която лесно щяха да го забележат, и се заизкачва направо през храсталака и дърветата, вкопчени в стръмния склон. Не след дълго се натъкна на гъст трънак и смъкна всички дрехи от себе си, оставяйки си само гащетата и обувките — предпочиташе тръните да го издерат до кръв, отколкото да го издаде шумът от цепещия се плат.
Когато половин час по-късно се добра до мястото, там нямаше никого, но това не го изненада. Беше преценил правилно къде биха могли да отидат бегълците, само че те щяха да се появят след повече лутане. Пресметна, че до идването им има поне час, затова използва времето да си направи скривалище в гъстия храсталак и търпеливо зачака.
И действително, беше изминал точно час, когато двамата тулабети предпазливо се приближиха, видимо изтощени от усилието. Той ги изчака почти да се изравнят с него и стреля веднъж, след което мигновено насочи пушката към втория тулабет, докато първият се свличаше на земята. Пръстът му вече натискаше спусъка, когато внезапно зърна отличителните знаци на тулабета и вместо да стреля, се изправи.
— Не мърдай! — заповяда той.
— Хайде, какво чакаш, убий ме, както уби останалите! — изрече тулабетът съвсем правилно на родния му език.
— Нямам намерение да те убивам. — Фуентес излезе от скривалището си. — Ти си Паратока, най-довереният пълководец на Джаланопи. Жив си по-ценен, отколкото мъртъв.
— Джаланопи няма да плати нищо за мене — отговори Паратока.
— Той изобщо няма да има възможност да те откупи — увери го Фуентес. — Ти обаче разполагаш с много ценна информация. Точно тя ни е нужна.
— Няма да ви кажа нищо, дори и да ме изтезавате.
— Сигурно. Но ще ни кажеш всичко, което ни е нужно, под въздействието на някои наркотици.
— Нищо няма да кажа.
— Мисли си така, щом това те успокоява. — Фуентес побутна тулабета с дулото на пушката. — Хайде, тръгвай! Долу ще видим кой от двамата е прав.
Внезапно той се закова на място и даде изстрел във въздуха.
— За какво беше това? — попита Паратока.
— Моите хора знаят, че съм тръгнал да гоня двама. Ако те забележат, преди да са видели мен, и не са чули втори изстрел, може да помислят, че си ме убил и да се изкушат да те застрелят.