Двамата заслизаха по склона. Измина повече от половин час в пълно мълчание, накрая Паратока се обърна към Фуентес:
— Наистина ли имате наркотици, които да ме накарат да кажа каквото зная?
Фуентес кимна.
— Твоята централна нервна система е различна от нашата, така че и наркотиците няма да са същите, но всяко разумно същество е податливо на определен вид „серум на истината“. Ако лекарите в Атина още не са го изолирали, твоето присъствие сред нас ще ги накара да удвоят усилията си.
— Няма да ви позволя да ми дадете такива наркотици!
— Трябваше да помислите за това, преди да тръгнете да воювате.
— Ако вие не бяхте дошли на нашата планета, нямаше да ни се налага да воюваме.
— Аз никога не съм ви създавал проблеми. Винаги съм играл честно с Джаланопи.
— Ако беше само ти, нямаше да се стигне до война. Но твоите хора практически поробиха тулабетите, а с разрастването на Атина започнаха да правят същото и с фаните. Вие ограбихте нашите хълмове, взехте ни земята, накарахте ни да работим за вас, за да плащаме данъците, които също вие ни наложихте, а и най-бедният от вас живее по-разкошно от Джаланопи. Чудно ли е тогава, че тръгнахме на война?
— Аз не съм политик — отговори Фуентес. — Причините, поради които сте се хванали за оръжието, са си ваша работа. Моята работа е да сложа край на войната колкото е възможно по-скоро.
— Ти можеш да спечелиш тази битка, и следващата, и по-следващата, но в крайна сметка ние ще спечелим войната. Това е нашият свят, а вие сте нашественици тук.
— Моето впечатление е, че Бог обикновено е на страната на онзи, който има по-доброто оръжие.
— Тогава твоят бог е глупак.
— Ще видим. — Фуентес съсредоточи вниманието си върху пътеката, тъй като утъпканата ивица се стесняваше и трябваше да слизат по много стръмен и опасен склон.
— Не, Фуентес — каза Паратока. — Ти ще видиш, аз не. Не мога да дойда с тебе в Атина. Няма да предам племето си.
С тези думи той спокойно направи крачка в празното и полетя към дъното на стометровата клисура.
В този момент Фуентес се запита дали войната наистина ще свърши някога, докато има на света дори един жив тулабет или фани.
През следващото денонощие Фуентес остана сам в палатката си, размишлявайки върху смисъла на тази смърт и фанатизма на този човек — змия, по-
прави се той, предпочел да се хвърли в пропастта, отколкото да предаде една армия, която така или иначе явно беше обречена на поражение.
Когато се появи на следващия ден след закуска, Фуентес беше съвсем друг човек — той вече знаеше какво трябва да се направи. Змиите трябваше веднъж завинаги да разберат, че по-нататъшната съпротива е безсмислена, защото ако не си извадеха поука от този урок, бърза и недвусмислена, войната можеше да продължи дотогава, докато не загине и последният от тях. Не че го беше грижа за планетата — тя никога вече нямаше да бъде онази девствена пустош като някога и ако оцелееше през тази война, той без съмнение щеше да си потърси някой нов рай, незастрашен от колонисти в близките няколко години. Фуентес обаче беше човек и негов дълг бе да направи всичко по силите си хората да не бъдат изхвърлени от планетата. Случеше ли се това на Рокгардън, същото можеше да стане и на Флауъргардън, Голдстоун, Пепони или Валпургий III, както и на всеки от хилядите светове, на които човекът беше стъпил като победител.
Така че Рокгардън вече нямаше да бъде рай, което за Фуентес бе неразривно свързано с прогреса. Неговата задача беше да попречи планетата да се превърне в ад и по този начин да изпълни дълга си към своята раса. След това можеше да си замине. Фуентес беше реалист, а в този случай, при огромното числено превъзходство на змиите, не му оставаше друго, освен да се опита да спре плъзгането по наклонената плоскост към чистилището.
Този ден той отново разгледа внимателно картата. Между планината Теня и границата с фаните имаше двадесет и седем тулабетски села. Двадесет и седем пъти трябваше да дадат урок на змиите, иначе те щяха да станат толкова могъщи, че да се наложи изтребването им до крак, преди да са изклали всички хора на планетата.
Този път синьо-златните се движеха в строй. Отрядът излезе от саваната и подпали първите три села по пътя си. Змиите, които останаха да се сражават, бяха избити. Онези, които избягаха, не бяха преследвани, за да могат да разнесат вестта за случилото се с невинните змии, останали встрани от военните действия, заради Джаланопи, дръзнал да вдигне оръжие срещу Човека.
Фуентес заобиколи четвъртото село. Нека змиите се чудят каква е причината, нека търсят предатели сред своите и унищожават всички съмнителни жители на селото само защото Фуентес не е намерил за нужно да ги нападне.