— Сигурно се надяваш, че ще избера пушки и ще стреляме от триста-четиристотин метра? — разтегна устни Джаланопи и изсъска презрително.
— Все ми е едно — заяви Фуентес с безразличие. — Но преди да сме започнали, искам да наредиш на своите да се разотидат и да се върнат по домовете си, след като те убия. Оръжието им ще бъде иззето, разбира се, но никой няма да бъде наказан за това, че те е последвал.
Джаланопи кимна отривисто към офицерите си.
— Вече е направено. А тези двамата, и предателят, който държи шапката ти, ще кажат ли на твоите войници да се върнат на звездите, от които са дошли, когато стъпя на врата ти и се обявя за победител?
— Да.
— Значи се споразумяхме. А сега ще те убия, както убих всички останали, които мислеха, че могат да победят Джаланопи. — Той замълча и се изправи величествено в целия си двуметров ръст. — Ще се бием без оръжие.
Фуентес се вгледа в блестящите люспи по масивното мускулесто тяло на противника си и се учуди на собствената си самонадеяност. На глас той изрече:
— Съгласен съм.
Джаланопи разтвори широко ръце и воините му отстъпиха в кръг на около двадесет метра от двамата противници. Кралят на тулабетите наведе глава и се втурна към слабия побелял мъж.
Фуентес бързо се дръпна настрана и изрита Джаланопи по осакатения крак, докато огромният тулабет профучаваше край него. Джаланопи се препъна и се просна на земята, но само след миг отново беше на крака.
Тулабетът атакува още два пъти — и двата пъти Фуентес успя да му се изплъзне и да го улучи по болния крак. Но и в края на тази трета атака Джаланопи не показваше никакви признаци на болка или раздразнение, а Фуентес едва си поемаше дъх.
Следващия път тулабетът се приближи към противника си по-предпазливо, а масивните му ръце бяха широко разперени, за да уловят човека, ако той реши да се изплъзне. Фуентес отстъпваше бавно, но в последния момент стремително посегна към земята, сграбчи шепа ситна пръст и я хвърли в очите на Джаланопи. Тулабетът вдигна ръце към лицето си и в този момент Фуентес, напрягайки всичките си сили, се хвърли с главата напред към сакатия крак на Джаланопи. Хрущенето беше толкова силно, че всички воини в кръга го чуха.
Това постижение не го накара да се почувства горд. Той просто направи това, което правеха хищниците, преследвани от него — намери слабото място на противника си и удари там. При това рамото му пулсираше от такава силна болка, че едва ли би могъл да вдигне ръка, дъхът му секваше от изтощение, а огромното същество на земята още не беше мъртво.
— Не искам да те убивам — изрече задъхано Фуентес. — Ако се предадеш, ще ти подаря живота.
Вместо отговор Джаланопи стремително се хвърли напред и нанесе мощен удар, но в последния момент изгуби равновесие и ударът попадна в рамото вместо в главата на Фуентес. Силата му обаче беше такава, че човекът се претърколи на земята и успя да се изправи с усилие точно преди Джаланопи, който влачеше счупения си крак, да го достигне.
Фуентес чувстваше как силата напуска изтерзаното му тяло и разбираше, че не може да рискува повече. Инстинктът и донякъде похватите от борбата и пъргавите крака му бяха помогнали да надделее досега, но вече беше време да свършва. Той сви юмруци и започна да обикаля около Джаланопи, като се стараеше да остава извън обсега му, предприемайки от време на време по някое лъжливо нападение, а когато тулабетът не успяваше да се обърне достатъчно бързо зарада счупения си крак или губеше равновесие, му нанасяше съкрушителни удари. Фуентес видя недалеч на земята камък — достатъчно голям да нарани сериозно врага си — но за да го достигне, трябваше да се приближи твърде много до Джаланопи и тогава тулабетът би могъл пръв да го грабне и да го използва против него. Той реши да изчака, докато противникът му съвсем изгуби сили.
Това си беше убийство, но бавно убийство. След десетина минути лицето на Джаланопи кървеше на няколко места, а едното му око беше съвсем затворено. Пет минути по-късно се затвори и другото, но тулабетът, ослепен и осакатен, все още отказваше да се предаде и се хвърляше напосоки към мястото, където мислеше, че е застанал Фуентес.
На два пъти човекът се обърна към офицерите на Джаланопи с молба да се предадат от негово име, но те и двата пъти го гледаха така, сякаш не беше с всичкия си. Накрая, когато вече самият той беше близо до пълното изтощение, Фуентес се добра до камъка, предпазливо заобиколи Джаланопи в гръб и го стовари с всичката останала му сила в тила на противника си. Джаланопи изхриптя и се сгромоляса по лице. Фуентес се свлече на колене и нанесе още два удара с камъка, с което окончателно сложи край на тулабетското въстание.