Онези, които протестираха срещу този акт — а те не бяха малко, бяха арестувани на място. На някои беше нанесен побой, други си тръгнаха невредими, а за част от арестуваните повече не се чу нищо. Протестите се разредиха и отслабнаха, на змиите беше забранен достъпът до крепостта на Уилкок и само след месец животът на Рокгардън навлезе в обичайното си русло.
Единствено името Каримон, постепенно излязло от употреба преди смъртта на Вайълит Гарднър, беше възродено и присъстваше неизменно в разговорите на змиите, но вече с ново звучене.
V. Езерото на Питърсън
Емили Питърсън стоеше на самия край на стръмния бряг и оглеждаше малката долина с течащата през нея Пунда в северната част на земите на фаните.
— Е? — попита техническият є ръководител.
Тя продължи да се вглежда в реката още известно време, после насочи вниманието си към холографската карта, която джобният є компютър прожектираше точно пред нея.
— Мисля, че е по-добре да направим пет малки вира вместо два големи — отговори най-сетне тя и нареди на компютъра да нанесе бележките на картата. — Реката е много малка за търговско корабоплаване и при този вариант пораженията върху рибата и животинския свят ще са незначителни. В края на краищата нали всичко се прави заради тях. — Тя поклати глава с недоумение. — Редно е да се предположи, че щом са решили да правят национален парк, би трябвало да изберат район, който да не е подложен на ежегодни засушавания, или поне да не внасят четиристотин червени хълма, всеки от които изпива стотина литра вода дневно.
— Ами такова ни е правителството.
— Освен това смятам да направим и няколко постоянни залива — добави тя, нанасяйки ги върху картата. — Тук Пунда силно се стеснява, а през сухия сезон в радиус от петдесет мили няма друга вода. Няма смисъл чак толкова да улесняваме задачата на хищниците.
— Добра идея — съгласи се техническият. — После могат да го нарекат Национален парк „Заливи Пунда“. Не звучи лошо.
— Добре, Александър — въздъхна тя и изключи компютъра. — Върни се в хотела и се свържи с компютъра в атинския ни офис. Трябва да започнем пресмятането на разходите.
— Вие няма ли да се върнете с мене?
Тя поклати глава.
— Искам още малко да се поогледам и да определя къде точно ще завиряваме.
— Добре. По-късно ще се видим.
Той тръгна към автомобила си, а Емили в продължение на два часа вървя по течението на Пунда. Опитното є око преценяваше местността, дълбочината и скоростта на течението и пътищата, по които ще минават животните, за да стигнат до бъдещите заливи.
Внезапно Емили дочу шум откъм храсталака. През ума є за миг премина мисълта, че е сама и без оръжие в този пущинак, но докато се оглеждаше за подходящо дърво, на което да се покатери, реши, че нито едно животно не може да се движи така тромаво.
— Ти ли си, Александър? — обади се тя. — Мисля, че ти казах да започнеш пресмятането на разходите.
— Не, не е Александър — отзова се нечий глас и след миг от храстите се появи мъж на средна възраст, слаб и жилест, с дълбок белег на брадичката. — Казаха ми, че мога да ви намеря тук. Само че никой не ми обясни колко ще трябва да се лутам — усмихна се той.
— Имате ли някаква представа колко нелепо изглеждате? — попита Емили, като хвърли подигравателен поглед към елегантния градски костюм на мъжа. — Какво, за Бога, е довело Джон Блейк в този пущинак?
— Намерението да ви открие — обясни той, отупвайки праха от дрехите си. — На какво законно основание се движите пеша из един национален парк, при това без комуникатор?
— Да не би да сте въвели и такъв закон сред многото, които сътворихте тази година? — поинтересува се тя, наблюдавайки малкото стадо бързоноги скокливци, които спряха да огледат мъжа за миг и бързо побегнаха в обратна посока.
— Може и да съм. — Той сви рамене. — Дявол да го вземе, никога не съм бил добре с ориентирането. И да ви бях викал, пак нямаше да можете да ми обясните къде сте.
— А как ме намерихте?
— Спрях до колата ви и тръгнах по реката. Слава Богу, че не се движехте на север вместо на юг, иначе можех да си вървя така цял ден.
Емили се засмя.
— Добре, а сега, след като ме намерихте, ще ми кажете ли каква е тази толкова важна причина, която ви е накарала да прелетите целия път от Атина дотук? Да не би Комитетът по опазване на природата да се е отказал от вировете или пък отново сте му орязали бюджета?
— Нито едното, нито другото. Вировете ще бъдат направени, но ако мисията ми успее, няма да ги строите вие.
— Така ли? — намръщи се тя.
— Имам за вас по-важна работа. Може би най-важната на планетата.