— Каква е поличбата? — попита Матунаи.
— Гантамуну е доволен от тебе, кралю, както и от всички поломби.
— Защо тогава воинът ни се удави в реката на Гантамуну? — настояваше Матунаи.
— Скоро Гантамуну ще нанесе удара си и хората ще усетят цялата безбрежност на неговото могъщество и на гнева му — отговори Балатор. — Но преди това ще трябва добре да се нахрани и да натрупа сили, защото макар и врагове, хората са храбри и силни. Всеки наш воин, всеки човек, всеки фани или тулабет, та дори и рибите, които умират в Каримона, вливат жизнените си сили в Гантамуну. Всеки кафяв лос, издъхващ в челюстите на водния зъб, всеки скокливец, убит от беснозъб, докато утолява жаждата си, всяка птица, завлечена под водата от жилещия гущер, увеличават силата на Гантамуну.
— Защо тогава не нанесе удара си още сега? — попита Матунаи.
— Той е Гантамуну — спокойно изрече Балатор. — Той знае кога да нанесе удара си.
— Аха! Искаш да кажеш, че ще чака до деня, когато хората наистина ще се опитат да спрат течението на реката, защото тогава ще усетят цялата му сила?
— Казвам само, че с всеки изминал ден той става все по-силен и че знае кога да удари.
— Тогава трябва ли да заповядам на воините си да не предприемат нищо срещу хората?
Балатор отново хвърли костите и камъчетата.
— Трябва да правиш точно това, което си правил досега. Няма да заповядваш никому да пречи на хората, но и няма да го забраняваш на онези, които го правят. И не бива да оплакваш загиналите воини, защото те само ускоряват мига на ужасното възмездие, което ще стигне съществата, опитали се да унищожат дома на Гантамуну.
— Да, така ще бъде! — тържествено изрече Матунаи.
Балатор се изправи и тръгна към жилището си, издълбано в речния бряг.
Матунаи остана на трона си още няколко минути, размишлявайки върху думите на шамана. Накрая стана и отново закрачи по брега. Огромно бреме се беше смъкнало от плещите му. Вече не чувстваше никаква вина, че не е спрял невъоръжените си воини, рискували да бъдат заловени или убити от омразните чужденци. Всеки от тях с гибелта си беше приближил деня на страшното отмъщение на Гантамуну.
Освен това сега той разбираше защо богът още бездейства. Да унищожи шепа хора, осъществили само наполовина проекта си, не беше решаващо. Доколкото познаваше хората, те щяха пак да се върнат. Но да изчака, докато издигнат двестаметровата бетонна стена, и тогава да я срине с едно единствено мощно дихание… да, това щеше да им покаже чий бог е най-могъщ!
Така е, мислеше си той, клатейки злорадо глава. Скоро Гантамуну щеше да им покаже какво значи сила.
— Как можа да се случи това, по дяволите?! — изсъска Емили Питърсън, взирайки се навън през прозореца на временния си кабинет, чиито прозор-
ци гледаха към язовира.
— Не знам — вдигна безпомощно рамене техническият ръководител. — Забихме достатъчно дълбоко пилотните стълбове, измерихме точно скоростта на течението, направихме проклетата стена двадесет метра дебела. Няма никаква причина.
— Не ми казвай, че няма причина. Четири години строим този язовир, а сега цялата стена се е пропукала от подножието до върха! Искам да знам защо!
— Не знам! — изкрещя и той насреща є. — Ако искате, изгонете ме, но аз съм си свършил работата както трябва. Използвали сме само първокачествени материали. Малко е да се каже, че сме спазвали инструкциите — проверявали сме всяко нещо до най-малката подробност! Тази проклета стена трябваше да издържи хиляда години!
— Може ли да е саботаж?
— Смятате ли, че шепа неграмотни рибари могат да предизвикат пукнатина, двеста и шейсет метра дълга и близо шест метра широка, в бетонна стена? — изрече той почти презрително. — Допускате ли, че изобщо е възможно да го направи някой, който не притежава нашите знания?
Емили застана пред него и го погледна в очите.
— Какво тогава не е свършено както трябва?
Той отново вдигна рамене.
— Нямам отговор.
— Да, но аз ще трябва да дам някакъв отговор, когато правителството ми постави въпроса — а можеш да бъдеш сигурен, че ще ме питат.
— Прегледах много пъти всички спецификации на компютъра и не получих отговор. Всъщност заключението му е, че това просто не би могло да се случи.
— Джон Блейк няма да приеме подобен отговор. Този човек се цели нависоко, към управлението на целия Рокгардън, а проектът е негов. Той ще си намери изкупителна жертва, преди кариерата му да е отишла по дяволите.
— Можете да му поднесете главата ми на тепсия, ако смятате, че това ще помогне. Но аз ви казвам, че няма логично обяснение за пропукването на стената. Проверихме дори сеизмичната активност и не открихме нищо обезпокоително. Нито следа от трусове.