— Ако ми потрябва главата ти, бъди сигурен, че ще я взема — увери го Емили. — Засега ще се оправям с проблема за политическия ущърб. А ти как ще се оправиш с пукнатината в стената?
— Разбира се, ще трябва да я укрепим допълнително, а междувременно ще направя изчисленията за нова стена, на около четвърт миля надолу по течението.
— Защо точно там? Всичките ни проучвания показаха, че вече сме избрали оптималното местоположение.
— Защото докато не разбера каква е причината стената да се пропука, не виждам никакъв смисъл да строим нова на същото място.
— А ако я разположим там, където предлагаш, няма ли ширината є да се увеличи с около осемнадесет метра?
— С деветнадесет.
Тя го погледна изпитателно.
— Сигурен ли си, че трябва да я направим точно там?
— Госпожо Питърсън — изправи се техникът, — в тази проклета ситуация в нищо не мога да бъда сигурен. Но компютърът казва, че трябва да я построим там, така че точно това ще направя, освен ако вие не ми наредите друго.
— А какво ще правим с пукнатата стена?
— Мисля, че е най-добре да използваме молекулярен взривател, след като приключим работата по новата.
Тя наведе глава и се замисли за миг, после се изправи.
— Добре. Направи, каквото можеш, да укрепиш пукнатата стена и започвай с поставянето на пилоните за новата. И искам да утроите мерките по сигурността.
— Да, госпожо Питърсън.
— И нека най-добрите инженери се заемат извън работно време с разследването на случая и да не стават от компютрите, докато някой не е в състояние да ми каже какво точно е станало.
— Да, госпожо Питърсън — повтори той, отдалечавайки се заднешком по посока на вратата.
— Добре. Изчезвай.
Техническият се изниза с чувство на облекчение, а тя се загледа през прозореца в огромната пукнатина в язовирната стена и за стотен път се запита как е могло да се случи това.
Матунаи, кралят на поломбите, стоеше на отсрещния бряг на реката с ръце на кръста и удовлетворен разглеждаше пукнатината в стената на чужденците. Той знаеше, разбира се, че това е отмъщението на Гантамуну, и с огромно удоволствие би го обяснил на хората, но на никого и през ум не му мина да го пита.
— Какво става? — чудеше се Матунаи. — Защо Гантамуну бави втория удар?
— Може би цялата му сила е отишла в разрушава-
нето на първата стена — отговори Балатор. — Не знам.
— Хвърли костите и ги попитай, защото хората ни казаха, че до утре сутринта трябва да сме напуснали долината и когато слънцето се издигне високо, ще започнат да наводняват земите ни.
— Ще хвърля костите — сви рамене Балатор, — но от времето на последните дъждове Гантамуну не се е отзовавал.
— А през това време хората построиха още по-дълга и по-дебела стена от онази, която той разруши — намръщи се Матунаи. — Защо? Трябва да знаем отговора му.
Балатор извади костите и лъскавите камъчета от торбичката на врата си и ги хвърли на земята. Събра ги, хвърли ги още веднъж, после потрети, след което се наведе над тях и започна да разглежда разположението им.
— Е? — обади се Матунаи. — Какво казва той?
— Нищо. Гантамуну не отговаря на костите.
— Трябва да отговори! — избухна Матунаи. — Ти не можеш да разчетеш поличбата, шамане!
— Чета това, което ми казват костите.
— Хвърли ги пак! — заповяда кралят.
Балатор въздъхна, събра костите и камъчетата и още веднъж ги хвърли в праха.
— Няма отговор — заяви той накрая.
— А той знае ли, че хвърляш костите? — попита Матунаи.
— Нима не е всемогъщият Гантамуну? — озъби се Балатор.
— Тогава дори мълчанието му е отговор. Какво точно го попита?
— Дали ще се наложи да напуснем домовете си.
— И след като той мълчи, отговорът е ясен — трябва да останем.
— Това е безсмислено, кралю. Хората ще превърнат земята ни в езеро и ако останем, ще се удавим.
— Гантамуну няма да позволи да се удавим — заяви Матунаи с непоклатима увереност. — Ние сме негови деца. Той ни спаси последния път, ще ни спаси и сега. Ти тълкуваш невярно мълчанието му, шамане.
— Гантамуну със сигурност ще си отмъсти на хората, но да му казваме кога и къде точно да го направи, е богохулство. Ние трябва сутринта да се качим на хълмовете и да чакаме кога ще започне да действа.
— Той може и да не започне да действа, ако реши, че сме загубили вярата си в него — възрази Матунаи. — Ти се качи на хълмовете, щом искаш, но Матунаи, кралят на поломбите, ще остане тук, за да го вижда Гантамуну.