— Тук има пет хиляди организации на хора, които леят сълзи над участта на змиите, и всяка от тях е готова безрезервно да вземе тяхната страна при най-малкото разногласие, възникнало между двете раси. Повечето от тези групи са добре финансирани и имат отлично разузнаване. Сигурен съм, че някои от тях са снабдили змиите с оръжие.
— Как?
— Нямаме възможност да държим под око цялата проклета планета — отвърна Блейк. — Те биха могли да използват едва ли не всеки срещнат, за да установят контакт — някой репортер от Републиката, псевдотърговец от Голдстоун, чужд турист, с една дума, всеки.
— Може би трябва да закрием достъпа до планетата и да не позволяваме никой да влиза и излиза? — попита министърът на търговията. — Мисля, че можем да си го позволим, макар че прекратяването на търговските връзки с Голдстоун ще ни постави в още по-трудно положение.
— Не можем да забраним на цялата галактика достъпа до Рокгардън — възрази Блейк. — Засега Републиката се задоволява само с морална подкрепа за змиите, но ако є закрием изцяло достъпа до нас и я държим в неведение какво става тук, един ден тя ще дойде със сила. Освен това и нашите граждани всеки ден пристигат и заминават. Как да ги заточа на собствената им планета? — Той отново поклати глава. — Не, просто ще трябва да вдигнем на крак органите за сигурност, за да засечем и преустановим притока на оръжие.
— Имам сведения, че змиите вече са натрупали огромни количества оръжие — забеляза министърът на отбраната. — Очевидно това е планирано от години, може би от времето, когато Пака и Селабали са посещавали Републиката. Тук не става дума за някакъв импровизиран метеж — това е само върхът на айсберга. Мисля, че най-добре е да бъдем готови за дълга, тежка военна кампания.
— Е, поне има едно нещо в наша полза — подметна Блейк.
— Кое е то?
— Тулабетите и фаните се мразят далеч по-отдавна, отколкото мразят нас. Ако в ръцете им попадне достатъчно количество оръжие, те ще забравят за новия си враг и ще тръгнат срещу отколешния. Няма да се учудя, ако прекарат следващия половин век в опити да се ликвидират взаимно. — Той замълча и си позволи дори да се усмихне. — Лично аз пожелавам успех и на двете страни.
Фаните и тулабетите обаче не забравиха по-новия си враг. Нападенията ставаха все по-дръзки и чести, молбите се превръщаха в искания и за разлика от времето на катастрофалното поражение, което бяха претърпели няколко десетилетия преди това от Фуентес, този път те използваха предимствата на терена и водеха мълниеносна партизанска война. Змиите знаеха, че превъзхождат стотина пъти врага си по численост, но бяха наясно и с обстоятелството, че хората имат по-добри оръжия и обучена, дисциплинирана войска, с която още не са готови да се срещнат лице в лице на бойното поле.
Сценарият се повтаряше отново и отново: разрушаваха човешка застава или ферма. При появяването на армията наоколо нямаше нито една змия. Когато разпитваха змиите от околните села, никой нищо не беше чул, ни видял. И все пак, ако някой човек изостанеше след колегите си в такова село, на горска пътека или в подножието на Теня, той обикновено изчезваше безследно и повече не се появяваше.
Възмездието беше светкавично и ужасно. Цели села биваха сравнявани със земята, беше опожарявана реколтата, конфискуваха се стада дълговрати, а още по-често направо се избиваха.
Накрая Блейк разреши на армията да набере наемници от други планети, които вече имат опит в партизанската война. След месец бяха наети три хиляди души. Наричани неофициално Горската бригада, те прочесваха горите и саваните и влизаха в множество провокирани стълкновения със змиите. В повечето случаи просто убиваха пленниците, но имаха нужда и от информация, затова нерядко прибягваха до упойващи вещества и изтезания.
Змиите отговаряха със същото. Те не се нуждаеха от информация, но също започнаха да измъчват жертвите си.
Един ден Томас Пака, който от две години гниеше в атинския затвор, прати вест, че иска да се срещне с Джон Блейк.
Губернаторът се съгласи и нареди да доведат затворника в една от стаите за разпити на приземния етаж на затвора. Той почака, докато закопчаят белезниците на Пака за металния стол, на който седеше, влезе вътре и нареди на пазачите да излязат. Пака тъкмо беше започнал да си сменя кожата, която се отлепяше и се лющеше на петдесетина места. Блейк си помисли, че това придава на затворника вид на мъртвец, станал от гроба, но вече беше наблюдавал това явление хиляди пъти и не му правеше впечатление.
— Добър ден, господин Блейк — произнесе Пака на отличен земен език. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мене. Не съм ви виждал от доста време…