Пака замълча и изчака да се възцари тишина, после с патетичен жест посочи в мрака нещо, което самият той никога не беше виждал.
— Дървото на Джаланопи още стои! — извика той.
Аплодисментите на тълпата избухнаха с такава сила, че звуковите системи изключиха. Змиите крещяха, смееха се, танцуваха в проходите между секторите и накрая Пака трябваше да слезе от сцената, преди да са поправили микрофоните. Но все едно, каквото и да кажеше след това, нищо нямаше да промени факта, че е намерил най-силните думи. Блейк чуваше виковете „Дървото на Джаланопи още стои!“, проникващи дори през затворените прозорци на двореца.
„По дяволите! — изруга той на ум. — Всичко е свършено. Ти ще поведеш Рокгардън право към ада — и то само защото успя да налучкаш лозунга, който тулабетите най-много обичат.“
Два месеца по-късно Томас Пака спечели изборите за губернатор на Каримон с осемдесет и един процента от гласовете.
Златният век на Джон Блейк трая по-малко от едно десетилетие.
VII. Въженият мост на Пака
Течеше четвъртият ден на Томас Пака като губернатор и той вече започваше да се чуди дали някога ще се заеме с някаква сериозна работа. Досега беше участвал в две тържества по повод встъпването си в длъжност. Даде една пресконференция и посрещна безкрайна върволица от дипломати, хора и чужденци, дошли да му честитят и да му пожелаят успех.
Той хвърли поглед към компютъра и с облекчение отбеляза, че за целия ден му предстои само една среща — с Мордекай Киихана, президента на Алфа Беднарес II. Пака отиде до бара в дъното на кабинета — наследство от времето на Блейк, наля си чаша вода и се върна до бюрото. Няколко минути се вглежда в Парка на независимостта (новото официално име на парка „Гарднър“), наблюдавайки крачещите през него хора и каримонци, всеки от които сякаш бързаше за някаква особено важна среща. Той изгълта на един дъх водата и уведоми секретарката си, че е готов да се срещне с посетителя.
Вратата се плъзна безшумно настрана и Мордекай Киихана влезе в кабинета. Беше висок, по-висок дори от самия Пака, хуманоид на вид, макар пурпурночервените му очи да бяха силно раздалечени, а ноздрите му представляваха само два процепа. Ушите му бяха остри и подвижни и постоянно потрепваха. Тялото му беше покрито с червеникава козина, върху която беше надянал нещо като военна униформа. Беше окичен от главата до петите с всевъзможни оръжия, но така лъснати и сияещи, че за Пака беше повече от ясно — нито едно от тях не е вадено в пристъп на ярост, нито е стреляно някога с тях, дори и само за упражнение. Медалите по гърдите му бяха толкова много, че биха приковали към земята една по-малко внушителна поставка.
— Добър ден, Мордекай! — изправи се на крака Пака и го приветства сърдечно. — Много се радвам, че успя да дойдеш.
— За мене е удоволствие да бъда тук — върна му любезността Киихана.
— Тази седмица се срещнах с толкова непознати! Чудесно е да срещна отново стар приятел. И не просто приятел — добави Пака, — а един от моите герои.
— Моля те, Томас! Ти ме ласкаеш.
— Ще седнеш ли?
— Благодаря, предпочитам да остана прав. Така и не можах да свикна с човешките мебели.
— Още не съм успял да обзаведа кабинета, откакто встъпих в длъжност — извини се Пака. — При следващото ти посещение ще бъде съвсем друго.
— Убеден съм в това. — Киихана се прокашля. — Дойдох да ти пожелая попътен вятър в това ново дръзко плаване, което Каримон поема като независима планета.
— Благодаря ти.
— Освен това съм дошъл да ти кажа как можеш да си осигуриш този попътен вятър.
— Винаги съм готов да се вслушам в разумен съвет, особено ако идва от героя на Алфа Беднарес II. С удоволствие ще те изслушам.
— Надявам се, защото на Грийнвели, на Лагинапе II и на Шайнвалд V не се вслушаха в съветите ми и всички си носят последствията.
— Да ти предложа ли нещо за пиене, преди да сме започнали разговора?
— Само вода — отказа Киихана. — Обмяната ми се бунтува еднакво и срещу вашите, и срещу човешките питиета.
— Както желаеш — отвърна Пака. Отначало искаше да стане и сам да налее водата на госта си, но после размисли и реши, че подобна сервилна постъпка не съответства на ранга му на новоизбран вожд на цяла една планета, затова повика секретарката си и є нареди тя да я поднесе. След като Киихана си получи чашата с вода и секретарката се върна в приемната, Пака погледна посетителя си с очакване.