Зара заобиколи задния ъгъл на градината, така че да има видимост към предния двор. БМВ-то на Паша се бе изпружило точно пред портата. Никой не се чуваше, нито виждаше. Къде ли бяха изчезнали? Скоро Лаврентий неизменно щеше да обходи градината. Зара се вкопчи в мрежата на оградата и успя да се прехвърли. Металът издрънча. Замръзна на мястото си, ала нищо не се чуваше. Следите от гумите на Паша се очертаваха по тревистия път зад оградата. Запромъква се към къщата, готова да побегне всеки момент, и като наближи достатъчно, видя измежду брезите и очите на телената мрежа как Алийде режеше хляб в кухнята. После извади чиния от легена, където съхнеха съдовете, и сложи на масата чинийки за чаши, обърна се към кухненския шкаф и нещо се зашета, върна се на масата с кана мляко в ръка, от естонско време, така я бе описала самата тя. Паша седеше на масата, бъбреше и тъпчеше нещо в устата си, съдейки по цвета на буркана — компот от ябълки. Лаврентий зяпаше тавана, игриво издишаше цигарен дим, насочвайки го с уста нагоре и надолу. Изражението на Алийде Зара не бе способна да разтълкува, беше тъй обичайно, сякаш внучето й бе дошло на гости и просто го черпеше със сандвичи в ролята на баба. Алийде се засмя. А Паша — и той бе в играта. После пак я попита нещо, а тя отиде до килера и се върна с кошница в ръка. В нея имаше инструменти. Ама как, наистина ли — Паша се зае да оправя хладилника!
Зара се вкопчи във върбата, за да се задържи на крака, главата й бучеше. Дали Алийде смяташе да я предаде? Това ли бе смисълът на куриозната постановка? Възнамеряваше да я продаде ли? Паша дал ли й бе пари? За какво говореха? Или все пак Алийде просто печелеше време? Имаше ли Зара време да измисли нещо? Налагаше се да върви, а още не можеше. Щурците цвърчаха, нощта растеше, дребни животинки притичваха по ливадата, в далечината светваха прозорци на къщи. Откъм ъгъла на обора се чу шумолене, пренесе се по кожата й, тя зашумя, а в главата й се разнесе умореното скърцане на разнебитена порта. Какво ли щеше да направи Алийде?
След безконечното ядене и поправянето на хладилника, Паша се изправи, а Лаврентий го последва. Изглежда се сбогуваха с Алийде. Светна лампата на двора, входната врата се отвори. Излязоха и тримата, Алийде остана на стъпалата. Мъжете запалиха цигари и Паша се загледа към гората, докато Лаврентий закрачи към пейката на двора. Зара пристъпи назад.
— Хубава гора си имате.
— Нали. Естонска гора. Моята гора.
Изстрел.
Тялото на Паша се свлече в основата на стъпалата.
Втори изстрел.
Лаврентий се просна на земята.
Алийде бе застреляла и двамата в главите.
Зара затвори очи, отвори ги. Алийде вече преравяше джобовете им, извади оръжията и портфейлите им, и някакво пакетче.
Зара знаеше, че в него имаше долари, навити на руло.
Ботушите на Лаврентий още лъщяха. Войнишки ботуши.
Едва когато чу изхрущяването на стъкло и дървесина, Зара си спомни, че бе взела нещо от стаята. Притискаше ствола на брезата твърде здраво, от джоба й изпадаха парченца и оцветени в тъмен нюанс трески. Не, не беше огледало, макар в стаята да бе решила така. Рамка беше. Не виждаше много добре на лунната светлина, ала сред пукнатините личеше снимката на млад мъж в армейска униформа. На гърба й едвам се различаваше надписът: _Ханс Пек 6.08.1929_.
Зара бе мушнала рамката в тефтера, намерен в стаичката. Внимателно изтръска парченцата — в ъгълчето му се четеше същото име, _Ханс Пек_.
Алийде опакова тефтера с рецепти и приготвя постелята си
За свободна Естония!
15.08.1950
И над това размишлявах — какво всъщност прави този Мартин все още тук, на село, ако е чак толкова приближен на партията? Та не би ли трябвало досега да е станал важна клечка в Талин? Поне от думите на Алийде останах с впечатлението, че всички онези вече заемали високи постове. Тя как така изобщо не се замисля по въпроса? Или пък просто не иска да ми каже, че и те ще заминават? Пак ще мъча да подпитам за брат му, ала тя винаги става една чудата, щом заговоря за мъжа й. Изглежда така, сякаш го обвинявам в някакво злодеяние, свъсва се някак си. Трудно ми е да й говоря.