От осолената херинга ожаднявам. Де да имаше от бирата на Ингел.
Тук денят не се различава от нощта. Жадувам да видя изгрева над полята. Слушам как птичките подскачат по покрива и копнея за момичетата си.
А дали поне един от другарите ми е все още жив?
Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин
1992, Западна Естония
Задните фарове на колата се изгубиха в далечината. Момичето бе така превъзбудено, че се оказа лесно да я натири в таксито, макар да бе опитала да измънка нещо. Алийде й напомни, че всеки момент някой би могъл да потърси Паша и Лаврентий, нуждата да се бърза не се бе изпарила. Най-добре за нея бе да стигне до пристанището, преди да се зачудят къде са изчезнали мъжете.
Справеше ли се, щеше да разкаже на Ингел, че тук я чакат отдавна изгубените земи. Ингел и Линда щяха да получат естонско гражданство, също и пенсия, а след като се сдобият с паспорти — и земите. Ингел щеше да дойде, Алийде вече не можеше да го предотврати. Пък и защо момичето да не се справи — паспортът й се бе оказал в джоба на Паша, а с пачката долари щеше да си плати много повече от таксито до Талин, експресна виза, нямаше да й се налага да дири тирове по пристанището. Зара въртеше очи като пощръклял кон, но нямаше начин да не успее. Таксиметровият шофьор се бе сдобил с такава тлъста пачка, че не би я разпитвал по пътя.
И тя щеше да получи естонски паспорт като потомка на Ингел и Линда. Никога нямаше да се чувства принудена да се върне в Русия. Трябваше ли изобщо да й го казва? Навярно. А сигурно би могла да го разбере и сама?
Алийде влезе в стаята си и извади хартия и химикалка. Щеше да напише на Ингел писмо. Че всички необходими документи, за да си върне земите, се намират при нотариуса, че двете с Линда трябва просто да дойдат на място; килерът беше пълен със сладка и зимнина, приготвени по онези техни стари рецепти. В крайна сметка бе станала доста умела в приготвянето им, макар Ингел никога да не бе вярвала в готварските й умения. Получавала бе и похвали.
Ботушите на Паша и Лаврентий се виждаха през вратата на задната стаичка.
Идваха ли вече онези момчета, дето пееха песни? Дали бяха узнали, че сега бе сама?
Синовете на Айно щяха да й намерят бензин. Алийде щеше да им даде всичкия алкохол, който можеше да изрови от шкафа, пък и каквото друго им се приискаше от къщата. Всичко да вземат.
Пъхна в плика за писмото и тефтера с рецептите.
Утре щеше да го изпрати, щеше да се сдобие с бензин и да полее къщата с него. После трябваше да изкърти дъските на пода в малката стаичка — разбира се, че щеше да се справи. Сетне щеше да полегне до Ханс, в собствената си къща, до нейния си Ханс. Може би щеше да успее преди онези момчетии или пък те смятаха да осъществят намеренията си още тази нощ?
Пета част
За свободна Естония!
25.08.1950
Срещнах един човек там в гората. Беше братът на мъжа на Лийде, братът на онзи Мартин. Доста побъркан беше. Удуших го.
Ходил в Ню Йорк заедно с Ханс Пьогелман. Организирал комунистическата дейност там и издавал вестник «Нов свят». Тези мъже. Малко трудно бе да проумея историите му, дъската му така хлопаше, че речта му бе чисто пелтечене, а на моменти гласът му съвсем се губеше, само пръскаше слюнки. Отпърво го взех за някакво горско животно, залутало се покрай бърлогата ми. Разбира се, той не беше осъзнал, че там се намира моето скривалище, кракът му се закачи в капана ми и така разбрах, че някой ходи наоколо. Не отидох да проверя веднага. Излязох да видя дали не са останали някакви следи едва след падането на нощта. Беше ядено от близките боровинки, но нямаше нищо общо с начина, по който го правят животните. Ето как угадих, че трябва да бе човешко същество. И все пак явно е бил толкова тих, че не бях забелязал нищо, преди да се вкопчи в краката ми. Животно си беше. Такива животински очи, ала не му бе останала сила, та ми се удаде набързо да го притисна, седнах върху гърдите му и го питах що за човек е. Отначало виеше, та се принудих да затисна устата му, после се успокои. Носех със себе си малко въже и завързах ръцете му за по-сигурно. Оръжие нямаше, най-напред това проверих. Успях да изкопча името му — Константин Тру. И после: дали е роднина на Мартин Тру? Беше. Изобщо не му споменах, че явно бяхме сродени, понеже никога не бих се признал за родственик на комунягите. Само признах, че Мартин Тру е известен човек, а Константин се зарадва или пък се изплаши — по това негово поведение не можех да бъда съвсем сигурен. Доста се разпали обаче. Заговори за някакво голямо недоразумение, налагало се вестта да стигне до Сталин. Донякъде подозирах, че това пелтечене е постановка. Из гората трамбоваха какви ли не, на никого не можех да се доверя. Константин ме помоли за помощ. И храна. Явно поначало си бе някакво градско конте, а такива не се оправят из горите. Та нали НКВД пращаше какви ли не хайки на лов за естонци. И все пак изслушах брътвежа му докрай. Мислех си, че ще разкрие нещо за този мъж на Алийде. А може би пък въпросният Константин си беше агент и просто бе обезумял в гората, а в такъв случай от устата му трябваше да се изтърколи и някоя троха истина.