Алийде стисна ръката му. Пръстите му почиваха отпуснати и ледени в хватката й. Тя се поколеба за миг, но после го обгърна с ръка. Мускулите му постепенно омекнаха, пулсът се изравни, а сетне — сложи ръце на раменете й.
— Извинявай.
— Няма нищо.
— Лийде, това не бива да продължава.
— Все ще измисля нещо. Повярвай ми.
Ръцете му стиснаха раменете й.
Усещаше тялото му както трябва, ръцете му — като добри ръце.
Какво не би дала, за да може точно в този миг да го отведе в спалнята, на истинско легло, да свали от него студените, потни дрехи и да изближе процеждащата се от порите му миризма на страх.
Винаги дотогава Алийде се бе уповавала в умението на Ханс да се държи, но вече не можеше да бъде сигурна. Ами ако пак получи видения? При това, докато Мартин си е вкъщи? Макар през деня да бе на работа, можеше да се появи който и да било от селото. Ами ако Ханс не благоволи да се качи на тавана, вдигне врява или отърчи навън, навярно право в ноктите на мъжете от НКВД.
Алийде насъбра малко вързопче и го скри в преддверието зад останалите вещи — такива, че Мартин не би ги докоснал: ленено платно и други женски работи. Щеше да успее да го грабне на излизане от входната врата. Все пак нямаше откъде другаде да я отведат. Освен ако Ханс не получи пристъп, точно когато Алийде е, да речем, в спалнята, а Мартин — в кухнята. Тогава щеше да се принуди да бяга през прозореца на спалнята. Май би трябвало да остави втори вързоп там. Но дори и да се домогне до него, къде щеше да се дене след това? Ханс можеше да застреля Мартин в мига, в който отвори вратата на стаичката, но каква полза? Ами ако тогава имаха гости? Дори и да успееше да избяга, не след дълго щяха да я заловят и да я отведат на разпит. Узнаеше ли Мартин за това, най-напред щеше да тикне Алийде в ръцете на чекистите, нямаше никакво съмнение, а те да си измислят, че Ханс й е любовник и да полюбопитстват как, кога, къде. Навярно щеше да се наложи да им го начертае, да им го покаже, да съблече дрехите си и да им покаже. Щеше да им бъде интересно — жената на Мартин имала любовник фашист. Щяха да я накарат да им разкаже за всички фашисти, които бе любила, и тъй като беше съпруга на Мартин, щяха да я принудят да сравни какво е правила с любовниците си фашисти и с онзи, който бе порядъчен другар. Кой бе по-добър, на кого му беше по-корав? Как се чука фашистка свиня? А всички те щяха да стоят в кръг около нея, надървени, готови да я накажат, готови да я образоват, готови да изкоренят до капка фашисткото семе от тялото й.
Може би дори Мартин би пожелал сам да разпита жена си — да покаже на другарите, че няма нищо общо с тази работа. Щеше да го докаже с железен разпит, да й се нахвърли с цялата сила на измамения мъж. И дори Алийде да разкаже всичко, те не биха й повярвали. Щяха да продължават до безкрай и най-сетне да извикат Воли. Та какво бе казала неговата жена? Че Воли вършел работата си толкова добре, как само се гордеела с него. Когато по време на разпит не измъкнеха самопризнание от бандитите, викаха Воли. Сдобиваха се с признанието още преди изгрев. Воли бе тъй ефективен. Воли бе тъй способен. По-добър служител от него не можеше да се намери във великата ни родина.
— Толкова се гордея с Воли — бе прошепнала с такава искреност, както Алийде някога, преди много време бе чувала да се говори за Бог. Думите се изтърколиха от устните й подобно на малки ореолчета, а устата й блестеше в злато. Набавеното от Воли злато.
— Най-добрият мъж на света.
Алийде наблюдаваше Ханс зорко, очите и жестовете му. Брадата скриваше много, но иначе си беше както преди, същият Ханс, а после се случи отново.
— Снощи Ингел ми се яви.
Беше доста спокоен.
— Значи пак си сънувал кошмари?
— Как може да наричаш Ингел кошмар? — гласът му внезапно се промени. Изгледа я свирепо, изправи снага и вдигна ръце към масата. Бяха стиснати в юмруци.
— Какво каза тя?
Пестниците му се отпуснаха.
Алийде трябваше да си мери думите.
— Викаше името ми. Нищо повече. Бе обгърната в мъгла или пара. Зад нея имаше хора, плътно скупчени около камина, толкова близо, че дрехите на някои пламваха от огъня. Или пък сушаха одеждите си до камината и те се запалваха. Не знам, не виждах добре. Ингел беше отпред. Не обърна никакво внимание на крещящите хора зад гърба си. Миришеше на изгоряло. Ингел не я бе грижа, просто се взираше напред към мен, произнесе името ми. После парата отново я обгърна, виждаше се само главата й, продължаваше да се взира, неотклонно, сетне парата пак изчезна, а Ингел стоеше сред някакви койки. Стените бъкаха от тях, на леглото до нея лежеше мъж, който се пипаше. От другата й страна мъж бе легнал върху жена, а Ингел беше помежду им, покрай нея вървяха хора. Тя гледаше неизменно напред, отново въздъхна името ми. Ингел иска да ми каже нещо.