— Какво възнамерявате да правите във връзка с лорд Пемброук? — попита Кевин.
— Утре ще изпратя куриер до неговото имение и ще го попитам кога ще бъде удобно да ни приеме. Ще изпратя също така бележка до вестника, с която ще направя съобщение за нашата сватба с Мойра.
Мойра се размърда неспокойно.
— Мислиш ли, че това ще бъде разумно?
— Разумно и необходимо — каза Джак решително. — Веднъж като свикнат с мисълта, хората ще те приемат като херцогиня Ейлсбъри. Ако питаш мен, обществото може да върви по дяволите, но няма да позволя да показват пренебрежение към жена ми.
Мойра реши да не спори въпреки чувството, че вероятно и двамата с Джак щяха да бъдат изгнаници в обществото. Бе се опитала да го разубеди, дори го бе напуснала с надеждата, че това ще го вразуми. Но Джак бе останал непреклонен в решението да се ожени за нея. Тя го обичаше толкова много, че не бе имала твърдостта да му се противопостави. За добро или зло, те бяха съпруг и съпруга, и тя се молеше Джак никога да не съжали за това свое решение. Вероятността, да се окаже внучката на лорд Пемброук бе твърде нищожна, за да се осланя на нея.
По-късно същата нощ в господарската спалня Джак вложи всичко от себе си, за да покаже на Мойра колко много значи тя за него. Ласките му бяха едновременно нежни и томително страстни, когато галеше и докосваше с умела вещина тайните кътчета на тялото й, довеждайки я до задъхан екстаз. Погледът му, тъмен и блестящ безмълвно докосваше лицето й и едва когато тя бе взривена от разтърсващата сила на края, той се присъедини към нея.
Отговорът на лорд Пемброук гласеше, че личната му среща с тях ще се състои след два дни. Той открито проявяваше интерес към това посещение, защото никога не бе имал възможността да се срещне с херцог Ейлсбъри, като в същото време деликатно изразяваше желание визитата да бъде кратка предвид крехкото му здраве.
В деня, в който трябваше да се състои срещата, Мойра бе обхваната от нервност. Тя смени поне три рокли и накрая се спря на предиобедна от зелен сатен с ръкави на бежови и зелени райета. Тъй като Кевин нямаше нищо подходящо за случая, Джак му даде един от своите костюми, който му легна досущ като на елегантния му благодетел. Кейти реши да не ги придружава, предпочете да остане вкъщи с децата.
Имението на лорд Пемброук се намираше на няколко часа път, западно от Лондон, и те потеглиха рано, за да могат да пристигнат навреме за уречения час в два следобед.
— Какво ще стане, ако лорд Пемброук отрече да е познавал моята баба? — тревожеше се Мойра.
— Не е толкова важно, скъпа. Правим това за твое успокоение. Дъщерята на един фермер е достатъчно добра партия за мен.
— Така е, а и аз винаги съм искал да бъда фермер — съгласи се Кевин. — Ако се окаже, че сме преследвали някаква химера, няма да бъда разочарован.
Фамилната къща на рода Пемброук представляваше средновековна сграда, построена върху внушителните основи на древна каменна крепост с назъбени стени и няколко кули. Каретата премина през главния портал, който бе защитен от огромна дървена врата, богато инкрустирана и обкована с месинг. Веднага щом каретата спря и стъпалата бяха спуснати, те слязоха и се запътиха към вратата. Джак стисна окуражително студената ръка на Мойра и вдигна тежкото чукало. Няколко минути по-късно вратата бе отворена от лакей в изрядно средновековно облекло в черно и сребристо.
— Лорд Пемброук ви очаква в библиотеката — произнесе той безизразно. — Моля, последвайте ме.
Вече е твърде късно да се откажа, помисли си Мойра и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Или съм внучката на лорд Пемброук, или не съм. Надяваше се да е заради Джак. Икономът отвори вратата и стиснала здраво медальона, тя последва Джак и Кевин във вътрешността на стая, която би изглеждала потискаща, ако не бе жизнерадостната светлина на огъня, който гореше в камината.
Лорд Пемброук се надигна от стола си пред камината и се обърна към своите посетители. Джак решително се отправи към него и пое ръката му в своята.
— Позволете ми да се представя, ваша светлост. Джак Грейстоук, херцог Ейлсбъри. Това са моята съпруга Мойра и нейният брат Кевин.
Въпреки че графът наближаваше осемдесетте, външността и осанката му бяха внушителни. С побелели коси и остър ум, той бе все още строен и елегантен. Единствено поприведените рамене и необичайната слабост неуловимо загатваха за възрастта и за здравословното му състояние.