За миг, отмерен с удар на сърцето, очите на графа се втренчиха в Мойра, след което той кимна и се обърна към Джак.
— Признавам, че съм любопитен да узная защо пожелахте да разговаряте с мен. Моля, седнете да ми правите компания. Възнамерявах да изпия едно бренди. Ще поръчам чай за вашата съпруга, ако не възразявате.
Мойра поруменя, разбрала, че с острия си поглед лорд Пемброук бе забелязал нейната бременност.
Само след миг се появи прислужник с три чаши, бутилка и кана с чай. Графът си наля, отпи глътка бренди и след като се настани в креслото си, попита:
— Желаете ли да поговорим за причината на вашето посещение?
— Разбира се, ваша светлост — каза Джак. — Бих искал да ви уверя, че не сме дошли да се ровим във вашето минало, а да изясним нещо, което е от изключителна важност за моята съпруга и моя зет — Пемброук се намръщи, но не каза нищо. — Дали някога в миналото сте познавал ирландка на име Шийла Малоун?
Пемброук се задави и бренди потече по брадата му.
— За Бога, млади човече, знаете ли колко назад във времето ме карате да се връщам? И колко болезнени спомени възкресявате?
— Значи наистина сте я познавал? — не можа да сдържи вика си Кевин.
Пемброук присви очи.
— Какво знаете вие за Шийла?! Никога не съм си мислил, че ще чуя това име отново. Знаете ли колко дълго я търсих? Не — отговори си сам, разтърсвайки глава, — не бихте могли да знаете. Вие сте твърде млади.
С треперещи ръце Мойра свали медальона от гърдите си и го подаде на лорд Пемброук.
— Отворете го, ваша светлост, и ми кажете дали разпознавате мъжа на миниатюрата.
Лорд Пемброук отвори медальона и се вгледа напрегнато в миниатюрата. Ръцете му се разтрепериха и той пребледня, видимо разтърсен от видяното.
— Това е миниатюрата, която направих за Шийла. Как е попаднала у вас?
— Даде ми я майка ми. Принадлежала е на нейната майка. Шийла е починала при раждането на дъщеря си.
Пемброук я погледна втренчено, острият му ум анализираше фактите.
— Сполучливо ли се омъжи Шийла?
— Тя изобщо не се омъжила. Родителите й се отрекли от нея, когато научили, че ще има извънбрачно дете. Намерила приют в един метох, където по-късно издъхнала при раждането на детето. Монахините се грижили за дъщеря й до навършване на пълнолетие. Шийла никога не споменала името на бащата на детето си. Монахините по-късно казали на майка ми, че баща й ги бил изоставил.
Пемброук се изправи.
— Боже мой! Търсих Шийла навсякъде — той закрачи из стаята. — Бях млад и безразсъден, когато постъпих в армията, и бях изпратен в Ирландия. Там срещнах Шийла, влюбих се в нея и възнамерявах да я направя своя съпруга. Един куршум сложи край на всички мои надежди и мечти. Бях ранен по време на въстание и всички си мислеха, че ще умра. Изпратиха ме у дома, в Англия, да прекарам последните мигове от живота си. Беше истинско чудо, че оживях. Минаха месеци, преди да успея да се завърна в Ирландия и да разкажа на Шийла какво се бе случило. Бях съкрушен, когато не успях да я намеря. Родителите й отказваха да говорят за нея. Държаха се, сякаш тя не съществуваше за тях. В крайна сметка бях принуден да се върна в Англия. Баща ми беше болен и не можех повече да отсъствам от дома. Години наред живеех с надеждата, че ще успея да я намеря, после се ожених за една жена, която познавах. — Той прикова поглед в Мойра и лицето му се смекчи. — Знаете ли, приличате на нея.
Мойра се усмихна.
— Радвам се да го чуя. Никой не знае как е изглеждала моята баба.
— Тя беше красива, също като вас — Пемброук се отпусна в креслото си с тежка въздишка и се загледа тъжно в пръстите си.
— Значи аз имам дъщеря. Разкажете ми за нея. Тя дойде ли в Англия с вас?
— И двамата ни родители починаха от треска — обясни Кевин. — Майка ни се казваше Мери. Тя бе прекрасна. Напусна ни твърде млада.
Очите на Пемброук бяха премрежени, когато се обърна към прозореца и отправи невиждащ поглед навън.
— Ако бях знаел, че имам дъщеря, бих могъл да направя живота й по-лесен. Ако знаех… Само ако знаех…
Той изглеждаше така изгубен, така безнадеждно съкрушен, че Мойра се изправи и коленичи пред него.
— Добре ли сте, ваша светлост? Не искахме да разравяме болезнени спомени. Знам, че здравето ви не е съвсем наред. Може би трябва да си тръгнем.
— Да си тръгнете? — Погледът му се спря върху Мойра и после се премести към Кевин. — Съжалявам, ако ви изглеждам разстроен, но не мога да ви оставя да си тръгнете. Поне не сега. Може да съм загубил Шийла и Мери, но все още имам нейните деца. — Той направи жест в посока на Джак. — Разбирате ли, Ейлсбъри, че те двамата са моите единствени живи наследници?