В гърдите на Мойра се надигна ликуване, което надхвърляше границите на обикновеното щастие. Семейството на баща й бе много скъпо, но мисълта, че тя и Кевин също имаха и други корени, означаваше много за нея.
— Не това е причината да бъдем сега тук, ваша светлост — каза Кевин. Брадичката му бе упорито вирната по начин, който говореше, че гордостта му не би позволила да приема подаяния.
Пемброук се засмя.
— Дали не разпознавам нещо от гордостта на Пемброукови във вашето държание?
— Ще откриете, че Кевин не е от тези, на които им липсва гордост — си позволи да каже Джак — Нито пък сестра му. Мойра като че ли е наследила гордост и упорство в изобилие. Благодаря на Бога, че най-накрая успях да я склоня да се омъжи за мен.
— Благодаря на Бога, че сте я обичал толкова, че да разкриете докрай тайната около нейния произход. Дължа ви благодарност, Ейлсбъри. А що се отнася до Кевин и Мойра, бих искал да ги опозная повече. Като мой единствен наследник от мъжки пол Кевин ще носи титлата някой ден. Неговите деца ще бъдат благородници — лордове и дами. А Мойра ще има своя равен дял от всичко, което притежавам.
Кевин го погледна несигурно:
— Аз съм фермер, ваша светлост. Не зная нищо за живота на аристокрацията.
— Ще се научиш. Женен ли си, моето момче?
Усмивката на Кевин идваше от дъното на сърцето му.
— Да. Моята Кейти и аз имаме три чудесни дечица и сега чакаме още едно.
Пемброук поклати глава, трудно му бе да повярва как от самотен старец, живеещ в почти пълно уединение, се бе превърнал в човек с толкова много потомци. Ако не се лъжеше, а той не се съмняваше в преценката си, бе твърде вероятно Мойра и Ейлсбъри скоро да го дарят с едно правнуче.
— Вие и вашето семейство трябва да се преместите в Пемброук незабавно. Децата ще оживят това старо място, сигурен съм. А Ейлсбъри трябва да обещае да води редовно Мойра тук. Ще изпратя съобщение до вестниците още сега. Искам целият свят да узнае, че ти и Мойра сте мои наследници.
— Това не е необходимо, ваша светлост — каза Кевин. — Исках да открия кои са предците на моята майка в нейна памет. За нея щеше да значи много, да разбере, че сме намерили накрая своите английски корени.
— Настоявам за това. Колко скоро можете да се преместите тук?
Кевин изглеждаше напълно объркан. Всичко се развиваше твърде бързо за него.
— Обещах на лорд Джак да се настаня в Ейлсбъри Хол и да наглеждам мястото вместо него. Той предпочита имението Грейстоук в Лондон.
— Ейлсбъри Хол ще бъде винаги на твое разположение, ако решиш да живееш там — каза Джак — Не мога да обвиня лорд Пемброук за това, че иска да опознае своите наследници. Изборът е твой, Кевин.
— А аз със сигурност ще идвам често на посещения, ако… дядо желае това — обади се Мойра срамежливо.
Графът засия. Изглеждаше с години по-млад отколкото, когато бяха пристигнали.
— Не знаеш колко много значи за мен това обръщение. Благодаря ти, дъще, че ме дари с тази титла. — Той протегна ръце и пое Мойра в прегръдките си.
Те потеглиха малко след като графът бе получил обещанието на Кевин следващата седмица да доведе в Пемброук семейството си за по-дълго гостуване. По-късно, в уединението на своя параклис, старият граф отправи скромната си благодарност към своя създател, че го бе удостоил с милостта, да се радва на своите внуци и правнуци в залеза на своя живот. Чувстваше се подмладен с години, дори повече, отколкото преди двадесет лета.
Мойра почувства тежестта на самотата, когато Кевин и семейството му заминаха за Пемброук Кевин я бе поканил да отиде с тях, но тя не искаше да се разделя с Джак въпреки че той прекарваше дълги часове в офиса си със своя адвокат. Управлението на едно херцогство бе сложно нещо и процедурите, свързани с неговото поемане, запълваха по-голямата част от времето му. Мойра успяваше да издържи, защото знаеше, че когато Джак се върнеше вкъщи, посвещава цялото си внимание на нея. Нощем те се подслоняваха в спалнята си и забравяха за света. Наедряващата й талия не намаляваше желанието на Джак и тя бе безкрайно благодарна, защото те навлизаха все по-дълбоко в дебрите на споделеното удоволствие.
През тези блажени дни Мойра се тревожеше, че доволството й от живота няма да трае дълго и нещо непредвидено може да наруши щастието й. За радост съобщението на дядо й във вестника улесни въвеждането й в обществото. Всекидневно пристигаха покани. Все още не бяха приели нито една от тях, а тя продължаваше да се тревожи. В паметта й неизменно изплуваше лицето, което зърна сред тълпата на пристанището. Знаеше, че си въобразява, но лицето на Роджър Мейхю бе ясно откроено и тя продължаваше да вижда злобната му усмивка накъдето и да се обърнеше.