— Имате ли нужда от нещо, милейди?
— Топла вана — пожела Мойра. — Ако е възможно — добави тя, като отправи въпросителен поглед към Джак.
— Наистина е възможно. Намери Петибоун, Джили. Той ще донесе ваната и ще ти покаже къде са нещата. Ще ти отнеме няколко дни да научиш кое къде се намира в тази каменна грамада. Тръгвай сега и отнеси в кухнята празния поднос.
Джили отново направи кратък реверанс, взе подноса от скута на Мойра и почти тичешком излезе от стаята в старанието си да се представи добре.
— Ако тя не ти хареса, ще намерим друга — рече Джак.
— Джили ще се справи. Не съм свикнала да ми прислужват. Ако не бях наранена, не бих имала нужда от камериерка.
— Тя е необходима от гледна точка на благоприличието — сухо обясни Джак — Ако си забравила, напомням ти, че съм отговорен за счупената ти ръка и раните. А сега, имаш ли някакви други желание?
— Да. Кога мога да стана от леглото? Не съм свикнала да се излежавам. Искам да получа дрехите си.
Той й хвърли преценяващ поглед. Тя наистина изглеждаше по-добре, установи той. Ожулванията избледняваха и отоците по лицето започваха да спадат.
— Доктор Дъдли отби ли се вчера?
— Да. Каза, че нещата вървят добре и не развивам пневмония, както се опасяваше, че ще стане. Той гипсира ръката ми и каза, че остане така до четири седмици.
— Тогава можеш да ставаш от време на време, но без да се преуморяваш. Ще кажа на Петибоун да ти върне дрехите. Предполагам, че ги е поправил и почистил. Което създава нов проблем. Ти ще имаш нужда от дрехи, подходящи за новото ти положение в обществото.
— Положение? — сопна се Мойра. — Сигурно имате предвид това, което измислихте с лорд Фенуик.
— Да, милейди — каза Джак и присмехулно я изгледа. — Отсега нататък към теб ще се обръщат като лейди Мойра Грийли. О’Туул е твърде обикновено. Тъй като ще прекарваме доста време заедно, ще те наричам Мойра, а ти мен — Джак. Уговорихме се. Аз ще изпратя шивач да вземе мерките ти, за да ти подготвят подходящ гардероб.
— Не ми харесва това. Няма ли да си създадете неприятности?
Джак високо се изсмя.
— Кой би могъл да оспори твърдението, че си далечна моя родственица? Освен — добави той леко заплашително — ако има нещо, което още не си ми казала. Ами предишните ти работодатели? Няма ли да те разпознаят, когато ги срещнем на светски събирания?
— Те са възрастни и рядко посещават светски събития — каза Мойра. Дори и да го направят, няма да ме познаят облечена в красиви дрехи — тя реши да не споменава лорд Роджър, защото вероятно все още беше в чужбина.
— Тогава не виждам нищо, което може да осуети нашите планове. Щом осигурим подходящи дрехи и усвоиш по-изисканите правила на етикета, ще те представя в обществото. Ако си съгласна, още утре можем да започнем с обучението ти. Можеш ли да свириш на някакъв инструмент? Пееш ли? Или танцуваш?
— Свиря на клавесин и мога да пея — гордо каза Мойра. — Но никога не са ме учили да танцувам.
Джак бе изумен. Мойра не само говореше като аристократка, но я бяха научили да свири и пее. Защо ли родителите и са я образовали по-добре, отколкото изискваше общественото им положение? Тук някъде се криеше загадка, и той трябваше да я разкрие.
— Аз ще те науча да танцуваш.
Разговорът им прекъсна, когато Петибоун внесе коритото.
— Веднага ще донеса гореща вода, милейди.
— Ще те оставя да вземеш вана — каза Джак, като извърна глава. Само мисълта за Мойра във ваната го накара да се облее в студена пот. Не приличаше на себе си, изобщо не можеше да се познае. Жените му бяха нужни, за да се чувства добре, но изгарящото желание към Мойра го объркваше. Тя излъчваше сексапил и чувственост, без дори да осъзнава това. Не би трябвало пропаднал тип като него да се поддава на чувствата, но тя му въздействаше.
В Уиткомб е пълна досада, помисли Джак, докато си проправяше път към игралната маса. Той мразеше тълпата, но играта изглеждаше обещаваща. Повечето правеха високи залози и можеха да си ги позволят. Ако има късмет, а той усещаше, че ще му върви днес, ще се прибере с достатъчно пари, за да плати разноските за новите тоалети на Мойра.
— Реших да ти простя.
Джак се обърна към Виктория и изобрази усмивка на лицето си.
— Ще съм ти безкрайно задължен — ироничният му тон не стигна до съзнанието й.
— Съмняваше ли се? Никой не може да ти свети нощем. Ще отидем ли днес у дома, за да ти покажа колко много те ценя.
— Ще дойда при теб, щом свърша с играта — каза Джак. — Остави входа за прислугата отворен. Сам ще дойда до стаята ти.