— Милорд — внезапно Джак осъзна, че Матилда все още тихо стоеше до него.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Матилда?
— Да, милорд, само това. — Тя бръкна в джоба на престилката си и извади някакъв блестящ златен предмет.
Джак протегна ръка и Матилда постави медальона на Мойра в дланта му. Той здраво го стисна, като си представяше, че топлината на тялото й все още е в него.
— Къде намери това? — Веднага забеляза, че крехката верижка е скъсана.
Матилда го погледна право в очите и каза:
— Във вашето легло, милорд. То е на госпожица Мойра. Тя никога не го сваляше. — В гласа и се долавяше нотка на неодобрение.
Джак има благоприличието да се изчерви.
— Знам. Благодаря ти. Аз ще се погрижа за него. Що се отнася до вечерята, Матилда, намирам, че вече не съм гладен. Отивам в стаята си. Петибоун може да ми донесе там един поднос по-късно.
— Както желаете, милорд.
Седнал на едно кресло пред камината, Джак прехвърляше медальона в ръцете си, припомняйки си как я беше виждал да го притиска в напрегнати мигове безброй пъти през изминалите шест месеца. Изглеждаше, че той оказва почти успокоителен ефект върху нея. Освен че някога е принадлежал на нейната майка и на прабаба й, той не знаеше кой знае колко за финия накит. Вероятно той притежаваше сантиментална стойност за Мойра, въпреки че не беше скъп или ценен.
Джак се почувства като натрапник, докато с нокът внимателно разтваряше медальона. Нямаше представа какво бе това, което откри, но със сигурност бе избледняла миниатюра на мъж в униформа. Изображението бе толкова старо, че се бе пропукало на няколко места, но по-голямата му част беше запазена и представляваше приятен на вид младеж, все още в разцвета на своята младост. Поглеждайки го по-отблизо, Джак се изуми от това, че мъжът на снимката му беше познат. Всичко това беше много странно.
Малко по-късно пристигна Петибоун с пълен поднос, който Джак побутна настрана с учудваща липса на апетит.
— Излизам — уведоми Джак своя озадачен прислужник. — Извади ми вечерното облекло и кажи на Колин да изкара каретата на Ейлсбъри. Смятам да се отбия в Уайтс тази вечер и да направя обичайните обиколки.
— Значи излизате, милорд?
Джак рязко повдигна тъмните си вежди:
— Да не би това да е проблем за теб, Петибоун?
— Не, милорд. Просто вие отдавна не сте си позволявал… ексцесии и аз си мислех….
— Тогава бях нехаен, нали?
Щом икономът излезе, Джак смело отправи предизвикателен поглед към мрачните ъгли на стаята.
— Ако можеш да ме чуеш, лейди Амелия, не си прави труда да ме поучаваш. Достатъчно те търпях да ми се бъркаш. Твоята намеса не ми донесе нищо друго освен разбито сърце. Размекнах се и виж какво се случи. Именно нищо. Наследих титлата на херцог, която никога не съм искал, и заради нея загубих една жена.
Дори ако лейди Амелия го чуваше, тя предпочете нито да отговаря, нито да се материализира. Ала Джак не възнамеряваше да привършва своята тирада.
— Реших да възобновя познанството си с дявола. Преизподнята никога не ми се е струвала толкова примамлива, както сега
Той се отправи решително към шкафа с напитките и си наля щедра доза уиски. Повдигна я в знак на тост за липсващия дух и я пресуши на един дъх. Неговият смях огласяше стаята дълго след като той излезе. Нито забеляза, нито чу лейди Амелия, която се носеше във въздуха близо до тавана и го гледаше със съжаление.
Глупав човек. Сега е твърде късно. Не можеш да се завърнеш към стария си начин на живот.
Когато Джак бавно влезе в игралната зала, тълпата притихна. Това беше неговото първо появяване сред обществото, след като номерът му беше разкрит и той наследи титлата на херцог. Нямаше представа как ще го приемат перовете, ала това малко го интересуваше. Точно сега се чувстваше повече като Черния Джак, отколкото като лорд Джак. А Черния Джак не би дал и пукната пара за мнението на макаронените контета, които подскачаха наоколо на високи токове.
Джак се опита да прикрие изненадата си, когато лорд и лейди Креншоу, уважаваните първенци на лондонското общество, го поздравиха сърдечно.