– Можеш да ми вярваш. Причината е, че съм адски впечатлена от теб.
– Но това е някакво безумие, с какво толкова мога да те впечатля? Не разбирам от ядрени оръжия, просто така се случи, че знам някои неща за Израел. Изобщо не ти вярвам. Не ти вярвам. Не вярвам на хората. – Лицето на Пип се беше зачервило. – Трябва да се качвам вече. Съвестно ми е, че оставих приятеля ми да ме чака.
Това би трябвало да подскаже на Анагрет да я пусне да си ходи или поне да се извини, че я задържа, но тя (може би това се отнасяше за всички германци?) като че ли изобщо не разбираше от намеци.
– Трябва да следваме формуляра – заяви Анагрет. – То си е най-обикновен формуляр, но трябва да го следваме.
Тя потупа Пип по дланта и после я погали.
– Ще го минем набързо.
Пип се зачуди защо Анагрет постоянно я докосва.
– „Всичките ти приятели изведнъж изчезват. Не отговарят на есемесите ти, нито на съобщенията ти във фейсбук, нито на позвъняванията ти. Оказва се, че са спрели да ходят и на работа. Свързваш се с родителите им, които са разтревожени, но не знаят нищо. Отиваш в полицията, а от там ти отговарят, че са направили разследване и приятелите ти са добре, преместили са се да живеят другаде. Оставаш без нито един приятел. Какво ще направиш? Чакаш да изчезнеш и ти самата, за да разбереш какво е станало с приятелите ти? Опитваш се да разследваш случилото се? Бягаш?“
– Само приятелите ми ли изчезват? – попита Пип. – Улиците са си пълни с хора на моята възраст, които обаче не познавам?
– Да.
– Честно казано, сигурно ще отида на психолог, ако ми се случи нещо такова.
– Психологът разговаря с полицията и установява, че всичко, казано от теб, е истина.
– Е, в такъв случай ще си имам поне един приятел: психолога.
– Но тогава и той изчезва.
– Това е съвсем параноичен сценарий. Все едно Драйфус го е измислил.
– Чакаш, разследваш или бягаш?
– Или се самоубивам. Мога ли да отговоря, че ще се самоубия?
– Няма грешни отговори.
– Най-вероятно ще отида да живея при майка ми. Няма да се отделям от нея. И ако тя също изчезне, сигурно ще се самоубия, тъй като ще стане ясно, че всеки, свързан с мен, е в опасност.
Анагрет отново се усмихна.
– Чудесно.
– Какво?!
– Справяш се прекрасно, Пип.
Тя се пресегна през масата и хвана лицето ѝ с горещите си длани.
– Значи, самоубийството е правилният отговор, така ли?
Анагрет дръпна ръце.
– Няма грешни отговори.
– Не ми помагаш особено да се зарадвам на успеха си.
– „Кое от изброените си правила без позволение: отваряла си чужда електронна поща, чела си чужди есемеси, ровила си в чужд компютър, преглеждала си чужд дневник, надничала си в чужди документи, подслушвала си чужд разговор по телефона, получавала си информация за друг човек благодарение на фалшив предлог, подслушвала си чужд разговор през вратата и т.н.?“
Пип се намръщи.
– Може ли да не отговоря?
– Довери ми се. – Анагрет за пореден път я докосна по ръката.– По-добре е да отговориш.
Пип се поколеба, после си призна:
– Преглеждала съм всички документи на майка ми. Ако имаше дневник, щях да го прочета, ама тя няма. Ако имаше електронна поща, щях да намеря начин да проникна в нея. Пускала съм търсене за нея във всички бази данни, за които се сетих. Не се гордея с това, но тя отказва да разкрие кой е баща ми, нито пък къде съм родена, крие дори истинското си име. Твърди, че го прави, за да ме закриля, но според мен опасността е само в главата ѝ.
– Човек трябва да знае тези неща – рече сериозно Анагрет.
– Да.
– Имаш право да ги научиш.
– Да.
– Даваш ли си сметка, че проектът „Слънчев лъч“ може да ти помогне?
Сърцето на Пип се разтупка учестено, тази възможност изобщо не ѝ беше минавала през ума и ѝ се струваше малко плашеща, ала основната причина за сърцебиенето ѝ беше усещането, че едва сега започва истинското съблазняване, към което ласките на Анагрет бяха само прелюдия. Тя се дръпна и притеснено скръсти ръце на гърдите си.
– Мислех, че Проектът се занимава с тайните на големите корпорации и държави.
– Да, разбира се. Но разполага с много ресурси.
– И мога просто ей така да им пиша и да ги помоля за информация?
Анагрет поклати глава.
– Не, това не е частна детективска агенция.
– Но ако наистина отида на стаж там...
– Естествено.
– Хм, интересно.
– Струва си да помислиш за това, ja?
– Ja, ja – отвърна Пип.
– „Пътуваш някъде в чужбина – зачете Анагрет, – една вечер полицаи нахлуват в стаята ти в хотела и те арестуват за шпионаж. Отвеждат те в полицейското управление. Разрешават ти да се обадиш по телефона, като дават да се разбере, че ще подслушват разговора. Предупреждават те, че този, на когото се обадиш, също ще бъде заподозрян в шпионаж. На кого ще се обадиш?“