Една от тези приятелки, Ела, която беше от Марин и не беше ходила на училище, а се беше подготвяла сама у дома, я изслуша с присвити очи.
– Странно – рече тя. – Това ми звучи страшно познато. В Марин има една писателка, нашумя много с мемоарите си, които в общи линии повтарят същата история.
Писателката се казваше Кандида Лорънс (също фалшиво име според Ела) и след като Пип намери книгата ѝ, бързо установи, че е била издадена няколко години преди майка ѝ да ѝ разкаже „цялата“ история. Историята на Лорънс не беше абсолютно същата, но беше доста подобна и изстреля Пип към Фелтън в състояние на вледеняващ бяс, раздирана от подозрения и обвинения. Но най-странното беше следното: когато се нахвърли на майка си, на нея ѝ се струваше, че е влязла в ролята на своя баща, на насилника, а майка ѝ пък се сви като малтретирана и превърната в емоционален заложник жена, каквато, според разказа си, е била, и така чрез самото оспорване на версията ѝ Пип някак си потвърждаваше нейната достоверност. Майка ѝ се разплака горко и я заумолява да прояви милост, изтича до библиотечката и измъкна мемоарите на Лорънс от лавицата с книги за самопомощ, към които Пип изобщо не поглеждаше. Поднесе книгата на Пип така, сякаш поднасяше дар за умилостивяване на боговете, и заяви, че била намерила голяма утеха в нея, била я прочела три пъти, била прочела и другите книги на Лорънс, те ѝ помагали да не се чувства толкова самотна в живота, който си била избрала, показвали ѝ, че и друга жена е преминала през подобни изпитания и от тях е излязла ненакърнена и силна.
– Това, което ти разказах, е самата истина – рече тя. – Не мога да ти разкажа по-истинска история, без да те изложа на опасност.
– Искаш да кажеш – отвърна Пип със спокойствието и студенината на насилник, – че има по-истинска история, но тя ще ме изложи на опасност, така ли?
– Не! Не изкривявай думите ми, казах ти истината и трябва да ми повярваш. Само теб си имам на този свят!
У дома, след като се върнеше от работа, майка ѝ разпускаше плитките си и сега, тъй като тя се тръшкаше и хленчеше като разлигавено дете, на което са му отказали нещо, пухкавата ѝ сива коса се мяташе насам-натам.
– Отговори ми ясно – рече Пип с още по-убийствено спокойствие, – чела ли си книгата на Лорънс, преди да ми разкажеш онази история, или не?
– О! О! О! Опитвам се да те предпазя!
– Отговори ми ясно, мамо: и сега пак ли ме лъжеш?
– О! О!
Майка ѝ беше вдигнала ръце към ушите, сякаш черепът ѝ щеше да се пръсне всеки момент и тя се готвеше да улови разлетелите се във въздуха парчета. Пип ясно усети как отвътре ѝ напира да я зашлеви през лицето и след това да продължи да я измъчва, но хитро, без да оставя следи.
– Така или иначе, нищо не си постигнала – рече тя. – Не съм в безопасност. Не успя да ме предпазиш.
Пип грабна раницата си и изскочи навън, спусна се по стълбите и пое по тясната алея към Ломпико Роуд под стоически неподвижните секвои. Зад гърба си чуваше как майка ѝ жално врещи: „Котенце! Котенце!“. Съседите сигурно си мислеха, че някой е загубил котето си.
Пип нямаше желание да бъде „близка“ с баща си, майка ѝ напълно ѝ стигаше, но смяташе, че може да измъкне пари от него. Тъй като не беше участвал в отглеждането ѝ и не беше плащал за обучението ѝ в колежа, той си беше спестил много повече от сто и трийсетте хиляди долара, които тя имаше да връща по студентския си заем. Разбира се, баща ѝ можеше и да реши, че не дължи нищо на една дъщеря, която никога не е виждал и от която нищо няма да види. Но като знаеше каква истеричка и хипохондричка е майка ѝ, Пип си го представяше като в общи линии почтен човек, от когото майка ѝ е извадила на показ най-лошото и който сега е щастливо женен за друга и може да изпита облекчение и благодарност, ако узнае, че отдавна изчезналата му дъщеря е жива и здрава; даже благодарността му можеше да е достатъчно голяма, за да го накара да извади чековата си книжка. Ако се наложеше, Пип беше готова на малки отстъпки, от време на време да му пише или да му се обажда по телефона, да му праща картички за Коледа, да станат приятели във фейсбук. Пип беше на двайсет и три години и той вече нямаше никакви права над нея, тя нямаше какво да загуби, а можеше да спечели много. Само трябваше да узнае името и датата му на раждане. Майка ѝ обаче защитаваше тази информация, все едно е жизненоважен орган, който Пип се опитва да изтръгне от тялото ѝ.
Когато дългите потискащи телефонни разговори с обитателите на „Ранчо Анчо“ най-сетне приключиха в шест вечерта, Пип затвори списъка, сложи си раницата и велосипедната каска и се опита да се промъкне незабелязано покрай кабинета на Игор.