– Пип, ако може да разменим няколко думи – долетя след нея гласът на Игор.
Тя направи крачка назад, така че той да я вижда от бюрото си. Погледът му, онзи Поглед, пропълзя по гърдите ѝ, все едно по тях бяха изрисувани огромни осморки, и се спусна към краката ѝ. На нея ѝ се струваше, че те бяха като нерешено судоку за Игор. Точно с такъв отнесен, замислен вид се взираше той в тях.
– Какво? – попита тя.
Той вдигна очи към лицето ѝ.
– Докъде стигнахме с „Ранчо Анчо“?
– Няколко положителни отговора днес. Към момента сме към трийсет и седем процента приблизително.
Игор завъртя глава по руски в неопределен жест.
– Да те питам... Харесва ли ти работата тук?
– Питаш ме дали предпочитам да ме уволниш ли?
– Обмисляме преструктуриране – отвърна той. – Може да се появи възможност да използваш другите си умения.
– Боже господи! Какви „други умения“? Наистина намекваш нещо.
– На първи август се навършват две години, нали? Ти си умно момиче. Още колко да продължим експеримента с Отдела за връзка с клиентите?
– Решението не зависи от мен, нали?
Той отново завъртя глава.
– Нямаш ли някакви амбиции? Планове за бъдещето?
– Ако не беше измислил тази глупост с двайсетте въпроса, можеше и да погледна по-сериозно на този разговор.
Игор цъкна с език.
– Ядосана си.
– Или уморена. По-скоро уморена. Приключихме ли?
– Не ми е ясно защо те харесвам толкова – рече той. – Бих искал да те видя как напредваш.
Тя не го доизслуша. Във фоайето трите ѝ колежки се преобуваха за понеделнишкото си тичане по женски. Те бяха на по трийсет-четиресет години, омъжени, две от тях с деца и не беше необходимо човек да е ясновидец, за да се досети какво си мислят за Пип: тя беше вечното мрънкало, винаги на последно място, богопомазаният „млад човек“, гладкокожият магнит за Погледа на Игор, негова любимка, която недобросъвестно се възползва от благоволението му, жената без бебешки снимки в кабинката си. Като цяло Пип беше съгласна с тази оценка – ако някоя от колежките ѝ си позволеше да се държи толкова грубо с Игор, вероятно набързо щеше да се прости с работата си – но въпреки това им беше обидена, че не я канят да тича с тях.
– Как мина днес, Пип? – попита едната.
– Ами... – Тя се помъчи да измисли нещо немрънкащо. – Случайно да знаете хубава рецепта за веганска торта с пълнозърнесто брашно и по-малко захар?
Жените я зяпнаха.
– Ясно – измърмори тя.
– Това е като да направиш хубав купон без алкохол, сладки и танци – обади се друга от колежките ѝ.
– Маслото брои ли се за вегански продукт? – попита третата.
– Не, маслото е животински – обясни първата.
– Ами гхи? Гхи нали е само мазнината, без остатъците от млякото?
– Но пак си е животинска мазнина.
– Както и да е, благодаря – каза Пип. – Приятно тичане.
Тя се спусна по стълбите към стойката за велосипеди, беше сигурна, че ѝ се присмиват зад гърба. Нали уж размяната на готварски рецепти би трябвало да е добро средство за общуване в женското царство? Истината бе, че Пип разполагаше с нищожен запас от приятелки на своята възраст. Все още я ценяха в по-големи групи заради хапливия ѝ сарказъм, но когато станеше дума за близки приятелства, на нея ѝ беше трудно да прояви интерес към съобщенията в туитър, излиянията в блоговете и безкрайните снимки на щастливи девойки, които не можеха да разберат защо тя продължава да живее – и то незаконно – в занемарена къща с шантави съквартиранти, а за нещастните си връстнички, тези с лоши родители, агресивни татуировки и склонност към самоубийство Пип не беше достатъчно крайна. Усещаше, че е поела по пътя, който води надолу, и ще се превърне в човек без приятели като майка си, а и Анагрет беше права, това я караше да проявява прекалено голям интерес към Y-хромозомата. Четирите месеца въздържание след случая с Джейсън ужасно я бяха изтормозили.
Навън времето беше потискащо хубаво. Пип се чувстваше толкова уморена, че пое през парка „Мандела“ на първа предавка, движеше се със скоростта на попадналите в задръстването на надлеза коли. От другата страна на Залива слънцето все още беше високо над Сан Франциско, вдигналата се от океана мъгла не го беше скрила, но заради нея то сякаш грееше една идея по-приглушено. Подобно на майка си, Пип започваше да предпочита дъжда и гъстата мъгла, в тях нямаше укор. Щом стигна до плашещия я район около Трийсет и четвърта улица, тя превключи на по-висока предавка и завъртя по-усърдно педалите, като се стремеше да не поглежда към дилърите на наркотици.
Къщата, в която живееше, до неотдавна беше принадлежала на Драйфус, след самоубийството на майка си той беше платил първоначалната вноска по ипотеката с част от наследството си, а с останалата беше отворил антикварна книжарница край Пиемонт Авеню. Домът отразяваше състоянието му, първоначално беше що-годе подреден, после се напълни с разни ексцентрични покупки от типа на стари джубоксове и накрая се оказа претъпкан от пода до тавана с документи за „проучването“, с което по цял ден се занимаваше Драйфус, и с консерви за наближаващата „обсада“. Книжарницата, където хората обичаха да ходят заради удоволствието да си поговорят с някой по-умен от тях (тъй като никой не можеше да се сравнява с Драйфус, той имаше фотографска памет и можеше да решава сложни логически и шахматни задачи наум), постепенно започна да лъха на гнилоч и на параноя. Той се сопваше на купувачите, които искаха да си платят, крещеше на всеки, който се осмели да влезе, замерваше клиентите с книги и това доведе до посещение от страна на полицията, което доведе до ръкопашна схватка и тя на свой ред доведе до това, че беше освидетелстван. Когато го изписаха с нова комбинация от лекарства, от книжарницата не беше останало нищо, наличните книги бяха продадени, за да се покрият неплатеният наем и причинените– истински или въображаеми – щети, а над къщата беше наложен запор от банката.