– А дотогава всички ще се питат какво прави на касата тази бабичка, дето половината ѝ лице е провиснало чак до рамото. Да знаеш колко ти завиждам за твоята кабинка! За нейната невидимост.
– Хайде да не идеализираме кабинките – отвърна Пип.
– Това е най-ужасното на телата. Че са видими, отвратително видими.
Макар да беше в хронична депресия, майка ѝ не беше луда. Беше успяла да се задържи повече от десет години на работа в „Нов лист“, „супермаркета на местната общност“, във Фелтън, и стига да се откажеше от своя начин на мислене и да възприемеше нейния, Пип можеше чудесно да я разбере. Единствената украса по сивите гипсокартонени стени на кабинката ѝ беше ваденка с надпис: ПОНЕ ВОЙНАТА СРЕЩУ ПРИРОДАТА ВЪРВИ ДОБРЕ. Работните места на колегите ѝ бяха облепени с всевъзможни снимки и изрезки от списания, ала Пип, също като майка си, имаше усет за привлекателността на това, да бъдеш невидим. Освен това тя очакваше всеки момент да я уволнят, тъй че не виждаше смисъл да се устройва.
– Реши ли как искаш да не празнуваш твоя нерожден ден? – попита Пип.
– Честно казано, бих искала да си остана цял ден в леглото, завита през глава. Не ми трябва нерожден ден да ми напомня, че остарявам. Клепачът ми прекрасно се справя с тази задача.
– Какво ще кажеш да направя торта и да дойда да я изядем? Струваш ми се по-потисната от обикновено.
– Когато си при мен, не съм потисната.
– Жалко, че не ме предлагат на хапчета. Ще преглътнеш ли торта, приготвена със стевия?
– Не знам. Стевията има някакво особено въздействие върху рецепторите в устата ми. Досегашният ми опит сочи, че човек не може да заблуди вкусовите си луковици.
– Захарта също има послевкус – отбеляза Пип, макар да знаеше, че този аргумент няма да подейства.
– Захарта има леко кисел послевкус, който не дразни вкусовите луковици, тъй като те са създадени да регистрират киселинността, без да се замислят върху нея. Какъв е смисълът да се мъчат пет часа да регистрират нещо непознато и странно? А точно това стана първия – и последен – път, когато опитах напитка със стевия.
– Аз имах предвид, че киселият послевкус се усеща доста дълго време.
– Нещо определено не е наред, ако вкусовите ти луковици продължават да регистрират странни усещания пет часа след като си пил напитка със стевия. Знаеш ли, че е достатъчно веднъж да вземеш метамфетамин, за да настъпят необратими промени в мозъка? Ето такъв вкус има за мен стевията.
– Ако намекваш, че си седя тук с луличка за пушене на метамфетамин в ръка, не си познала.
– Намеквам, че не ми трябва торта.
– Добре, ще измисля някакъв друг вариант. Извинявай, че предложих нещо, което ще те отрови.
– Не съм казвала, че ще ме отрови. Просто стевията има някакво особено въздействие върху...
– Върху рецепторите в устата ти, да.
– Коте, каквато и торта да донесеш, ще я изядем, рафинираната захар няма да ме убие, не ми се ядосвай. Моля те, скъпа.
Разговорите не приключваха, докато двете взаимно не си скапеха настроението. Проблемът според Пип, същината на оковите, с които живееше, вероятната причина за неспособността ѝ да бъде подходяща за каквото и да е било, се състоеше в това, че тя обичаше майка си. Съжаляваше я, състрадаваше ѝ, разтапяше се, щом чуеше гласа ѝ, изпитваше доста притеснително несексуално привличане към тялото ѝ, тревожеше се дори за вкусовите рецептори в устата ѝ, желаеше ѝ щастие, не искаше да я безпокои, умиляваше се само при мисълта за нея. Това беше тежкият гранитен блок в средоточието на живота ѝ, източникът на гнева и сарказма, които тя насочваше не само към майка си, а и към далеч по-неподходящи обекти най-често в свой ущърб. И когато се ядосаше, се ядосваше не на майка си, а на гранитния блок.
Пип беше на осем-девет години, когато се сети да попита защо в бунгалото сред секвоите в покрайнините на Фелтън се празнува само нейният рожден ден. Майка ѝ отговори, че няма рожден ден, за нея от значение бил единствено рожденият ден на Пип. Пип обаче настоя на своето и накрая майка ѝ се съгласи да отбелязва настъпването на лятото като свой нерожден ден. Това беше повдигнало въпроса и за възрастта на майка ѝ, която тя отказа да разкрие, като с усмивка, все едно изричаше някакъв коан, отвърна:
– Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда майка.
– Ама на колко години си точно?
– Погледни ръцете ми – отвърна тя. – Ако се упражняваш достатъчно, ще можеш да познаеш възрастта на всяка жена по ръцете ѝ.
Пип се взря в ръцете на майка си, като че ли за първи път ги виждаше. Кожата на дланите не беше розова и непрозрачна като нейната. Костите и вените сякаш се мъчеха да изскочат на повърхността, все едно кожата беше отдръпваща се при отлив вода, под която се разкриват разни работи по дъното. Макар че косата ѝ беше гъста и дълга, в нея имаше сиви, сякаш повехнали кичури, а кожата на шията беше като презряла праскова. Вечерта Пип дълго се въртя в леглото, разтревожена от мисълта, че майка ѝ може скоро да умре. Това беше първото предчувствие за гранитния блок.