Като се изключеха тази ревност и опасенията ѝ от състоянието на Драйфус, бързо изместени от насладата да гледа как щрака умът му, Пип беше щастлива там. Вниманието ѝ към Рамон беше най-неоспоримото доказателство за човешките ѝ достойнства. Малко след като се нанесе, тя разбра, че година преди смъртта на Едуардо, Стивън и Мари са осиновили Рамон, така че Едуардо да може да си изгради свой живот. И сега Рамон беше техен син, макар да беше само няколко години по-малък от тях; това сигурно щеше да ѝ се стори извратено, ако тя не беше обикнала Рамон толкова много. Помагаше му да учи нови думи, играеше с него на простите видео игри, които бяха по силите му, на конзолата, която купи като коледен подарък за цялата къща с пари, които всъщност не можеше да отдели, приготвяше му пуканки с много масло, гледаше любимите му анимационни филмчета и в такива моменти си даваше сметка за привлекателността на християнското милосърдие. Дори сигурно щеше да се навие да се пробва с ходенето на църква, ако Стивън не беше намразил Църквата заради нейното користолюбие и престъпленията ѝ против жените и планетата. Чуваше как от другата страна на вратата към тяхната стая Мари тика в очите на Стивън любовта му към Рамон, как му натяква, че е позволил разумът да изпълни сърцето му с омраза към Евангелието, как било видно, че в сърцето си все още носи Божието слово, че с любящата си доброта към осиновения им син следвал примера на Христос.
И макар че така и не тръгна на църква, Пип постепенно загуби връзка с приятелките си от колежа, тъй като твърде често им пращаше есемеси в последния момент, че не може да излезе с тях, защото е обещала да поиграе с Рамон или да го заведе до магазина за втора употреба да му купи кецове. Това определено беше препъникамък в общуването, ала според нея истинският проблем се състоеше в това, че приятелките ѝ я бяха отписали като шантава идеалистка, която живее незаконно в чужда къща. Сега ѝ бяха останали само три дружки, с които излизаше да пийне по нещо в събота вечер и с които поддържаше контакт предимно с есемеси, като внимателно преценяваше какво да сподели, защото наистина беше шантава идеалистка, живееща незаконно в окупирана къща. За разлика от Стивън и Мари, които идваха от добри католически семейства от средната класа, с преместването си в къщата на Трийсет и трета улица Пип не беше слязла кой знае колко от нивото на майчиното си бунгало във Фелтън, а студентският ѝ заем, така или иначе, я принуждаваше да живее така, все едно е дала обет за бедност. Струваше ѝ се, че върши нещо смислено единствено когато изпълняваше домакинските си задължения в къщата и помагаше на Рамон. И все пак, ако трябваше да отговори на въпроса на Игор, Пип наистина имаше амбиция, макар и да нямаше план как да я осъществи. Амбицията ѝ беше да не свърши като майка си. И заради това фактът, че се справя добре с живеенето в окупирана къща, не я радваше особено, даже в повечето случаи я изпълваше с ужас.
На ъгъла тя зави по Трийсет и трета улица и отдалеч видя седналия на стъпалата Стивън, облечен с обичайните си момчешки дрехи, карирана риза с къси ръкави, издути от големите му бицепси, и с купени втора ръка кецове. Под близкия надлез в прозирната вечерна мъгла грееха снопове златисти лъчи. Стивън беше увесил глава.
– Привет, привет! – извика весело Пип и скочи от колелото.
Той вдигна глава и я погледна със зачервени очи. Лицето му беше мокро.
– Какво е станало? – попита тя.
– Всичко приключи – отвърна той.
– Кое е приключило? Какво е станало? – Пип пусна колелото на земята. – Да не са взели къщата на Драйфус? Какво се е случило?
Стивън се усмихна едва-едва.
– Не, не са взели къщата на Драйфус. Какво говориш? Приключи бракът ми. Мари замина. Изнесе се.
Лицето му се разкриви и от недрата на Пип бликна студен страх, който при преминаването си от кръста надолу се превърна в ужасяваща топлина. Колко добре знаеше тялото ѝ какво иска. Колко бързо попиваше информацията, която можеше да използва. Тя свали каската и седна на стъпалата.
– О, Стивън, толкова съжалявам. – До този момент се бяха прегръщали само за здравей-чао, но изведнъж крайниците ѝ така се разтрепериха, че тя положи длани на раменете му, сякаш иначе ръцете ѝ щяха да се откъснат от ставите си и да паднат. – Тъй неочаквано...