Минаваше полунощ, когато стигнахме долината на Одер. Прекосихме реката по паянтов дървен мост до островче, използвано само през лятото за събиране на сено. По дигите между замръзналите блата се белееше хванал коричка девствен сняг. Не ми харесваше, че оставяме следи, но Андреас ме успокои, че прогнозата била за дъжд и по-меко време. От другата страна на острова имаше гъста гора, той я помнеше от излет, на който ги били завели от един летен лагер за деца на висшата номенклатура. „Това беше върхът на привилегиите – каза той. – С нас имаше граничари.“
Каквото и да правеха сега източногерманските граничари, то го правеха някъде другаде. Примъкнахме навития брезент и две лопати в една долчинка, където стъпките ни нямаше да се набиват толкова на очи. От там поехме през голите шубраци навътре в гората.
– Ето тук – рече Андреас.
Копаенето беше трудно, но затопляше. На половин метър дълбочина бях готов да спра, само че Андреас настоя да направим дупката по-дълбока. Някъде наблизо се обаждаше бухал, единственият друг звук беше хрущенето при удара на лопатата в някой корен.
– А сега ме остави – каза той.
– Ще ти помогна. Вече съм вътре с двата крака, дори и да не участвам в заравянето на останките, това няма да намали вината ми.
– Погребвам това, което бях, преди да срещна Анагрет. Искам да съм сам.
Отдалечих се от гроба и останах встрани, докато Андреас не започна да засипва с пръст останките. Помогнах му да заравни дупката и отгоре хвърлихме малко листа и мръсен сняг. Когато излязохме на пътя, се беше спуснала мъгла, от изток небето светлееше, нощта беше отминала. Прибрахме лопатите в багажника. Андреас трясна капака и нададе боен вик с цяло гърло. След това подскочи няколко пъти и отново изкрещя.
– Млъкни! – обадих се аз.
Той ме сграбчи за раменете и се взря в очите ми.
– Благодаря ти, Том. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря!
– Хайде, да вървим.
– Разбери какво означава това за мен. Да имам приятел, на когото да вярвам.
– Ако ти кажа, че разбирам, ще тръгнем ли най-сетне?
В очите му пламтеше странен блясък. Той се приведе към мен и за миг ми се стори, че ще ме целуне. Последва обаче само прегръдка. И аз го прегърнах, застинахме неловко вкопчени един в друг. Долавях дъха му, усещах влагата от потта му да се надига изпод анорака. Андреас ме беше хванал за тила и пръстите му се ровеха в косата ми, както правеше Анабел. После изведнъж се дръпна.
– Чакай ме тук.
– Къде отиваш?
– Няма да се бавя.
Той хукна обратно нагоре по дола и се шмугна в шубраците. Бойният му вик ме беше подразнил, а това допълнително забавяне още по-малко ми се нравеше. Андреас се скри зад дърветата, но чувах припукването на настъпени сухи съчки, шумоленето на анорака по клоните. След това се възцари дълбока селска тишина. И в нея тихо, но отчетливо щракна катарама на колан. Сваляне на цип.
Поех по следите от колата, за да не го чувам повече. Мъчех се да се поставя на мястото на Андреас, мъчех се да си представя облекчението и въодушевлението, които сигурно изпитваше, но прокламираните от него угризения просто не се вписваха в оскверняването на гроба на жертвата му.
Той приключи за няколко минути. Върна се тичешком, през няколко крачки подскачаше високо във въздуха. Когато стигна до мен, се завъртя в кръг, вдигнал високо ръце с щръкнал среден пръст. Отново изкрещя с цяло гърло.
– Може ли вече да тръгваме? – попитах студено.
– Абсолютно! Сега може да караш два пъти по-бързо.
Андреас като че ли изобщо не забелязваше промяната в настроението ми. Мелеше като воденица, подскачаше от тема на тема, как можело да живея с него и Анагрет, как точно възнамерявал да ме вкара в архивите, как двамата сме щели да си сътрудничим, той щял да отключва заключените врати, а аз да пиша репортажи. Призоваваше ме да карам по-бързо, да изпреварвам камиони по завои без видимост. Рецитира стари свои стихотворения и ми ги обяснява. След това мина на дълги откъси от Шекспир на английски, като отмерваше ритъма върху таблото. От време на време отново надаваше боен вик или ме удряше по рамото с юмрук.
Когато най-сетне стигнахме до църквата на „Зигфелдщрасе“, от умора усещах в устата си вкус на метал. Андреас искаше да закусим набързо и да отидем направо на срещата на Гражданския комитет, но аз съвсем искрено отговорих, че трябва да полегна малко.
– Тогава остави Комитета на мен – рече той.
– Добре.
– Никога няма да го забравя, Том. Никога, никога, никога.