– Да не говорим за това.
Дръпнах лостчето за отваряне на багажника и излязох от колата. Гледах как Андреас вади лопатите посред бял ден и със закъснение се зачудих с коя от тях е било извършено убийството. В недоспалото ми състояние ми се струваше ужасно, че може да съм използвал точно нея.
Той ме плесна по рамото.
– Добре ли си?
– Нищо ми няма.
– Наспи се. Среща тук в седем. Ще отидем да вечеряме някъде.
– Става.
Никога повече не се видяхме. Когато се събудих в мръсните чаршафи, оставаше час до края на работния ден. Докато върна колата и се прибера в апартамента, вече се беше стъмнило. Още копнеех да видя лицето на Андреас и да чуя гласа му – и сега, докато пиша, усещам в себе си този копнеж – но тъгата, от която бях бягал, ме връхлетя с такава сила, че едва се крепях на краката си. Хвърлих се в леглото и заплаках, плачех за себе си, за Анабел, за Андреас и най-вече за майка ми.
38 Цитат от песента „Miss You“ на „Ролинг Стоунс“. – Б. пр.
39 Противообществени елементи (нем.). – Б. пр.
40 „Говори! Говори!“ – „Аз съм американец. Роден съм в Денвър...“ (Нем.)– Б. пр.
41 „Още веднъж, моля: американец.“ (Нем.) – Б. пр.
* * *
Когато Анабел ме изведе от гората и поехме през ливадите към къщата на родителите на Сюзан, заради прииждащата гръмотевична буря небето над Ню Джърси изглеждаше триизмерно, многослоен свод от облаци в различни отсенки, сиво, бяло и зелен индоцианин. Анабел твърдеше, че иска да ми покаже нещо набързо, преди да ме заведе до спирката, но аз знаех, че да хвана автобуса в 8,11 е също толкова невероятно, колкото и някога да намерим начин отново да заживеем заедно, най-малкото защото бягството ми от нея, упражняването на правото ми да си тръгна беше тъй болезнено, че се дърпах от него като бито псе. Всичко друго беше за предпочитане, а и оставаше възможността за още секс, която обещаваше носещи облекчение мигове на изключване на съзнанието.
И въпреки това на прага се спрях. Къщата представляваше лятна вила в модерния през 60-те стил с гледка към планината и няколко ябълкови дървета в задния двор. Анабел влезе направо, а аз останах пред вратата, изведнъж стомахът ми се разбуни досущ като небето, сърцето ми затуптя учестено и сега си давам сметка, че това са били симптоми на ясно изразено посттравматично стресово разстройство.
– Няма ли да влезеш? – попита тя с налудничаво сладък тон.
– Май по-добре не.
– Знаеш ли, че миналия път си забрави четката за зъби?
– Зъболекарят ми ме снабдява с достатъчно.
– Ако някой мъж „забрави“ четката си за зъби при жена, то значи, има намерение да се върне.
Паниката ми се усили. Погледнах през рамо и мярнах над съседния хълм да проблясва фрактална светкавица, зачаках да чуя гърма. Когато отново надникнах в къщата, Анабел я нямаше. Замислих се съвсем сериозно дали да не я удуша, докато се любим, и след това да се хвърля пред автобуса в 8,11. Тази идея ми се виждаше не само логична, а и доста изкусителна. Но не биваше да забравям за шофьора на автобуса.
Влязох и затворих вратата. С моя помощ Анабел беше разчистила мебелите от всекидневната, като остави само едно чердже за йога и медитиране. Не беше се отказала официално от филмовия си проект, той се водеше временно спрян, докато тя възвърне спокойствието и душевното си равновесие. Засега се издържаше с половината от моето наследство, което ѝ бях дал като част от споразумението ни при развода. След като се върнах от Берлин, ми беше нужен само един ден с нея, за да осъзная, че носталгията ми се подхранва от някаква измислица, съществуваща само във въображението ми. Анабел беше казала, че не е спагети с патладжан, но за мен тя беше точно това. И затова си бях въобразил измислицата за развода като единствена надежда да се съберем отново.
Анабел беше убедена, че съм ѝ изневерил в Берлин и точно заради това не съм ѝ се обаждал. За да се защитя от тези неоснователни обвинения, ѝ разказах по-подробно за Андреас, отколкото трябваше. Не споменах за убийството, нито пък за моето съучастие впоследствие, но описах достатъчно добре личността и миналото на Андреас, за да стане ясно не само защо се бях почувствал привлечен от него, а и защо избягах. Тя беше стигала до извода, че той е гадняр, извадил на бял свят гадняра в мен, гадняра, който след завръщането си от Берлин беше поискал развод. Само че аз бях постъпил като гадняр не с нея, а с Андреас. Изобщо не се появих за уговорката ни за вечеря и след това се мотах два месеца, преди да му изпратя сковано писмо с извинения, успокоения и „най-добри пожелания“.
Чувах как Анабел се къпе в банята. Тъй като във всекидневната нямаше къде да седна, отидох в спалнята и седнах на леглото. Небето навън чернееше и изглеждаше солидно като скала, все едно можеше да се ходи по него. Книгите на нощното шкафче бяха от раздела за самопомощ и духовно израстване, само преди няколко години Анабел би ги обсипала с подигравки. Стана ми жал за нея.