Тя излезе гола от банята, косата ѝ беше увита в пешкир.
– О, колко е хубаво да се изкъпеш! Не е зле и ти да си хвърлиш един душ.
– Довечера, като се прибера.
– Не се страхувай от мен. Няма да те заключа в банята. – Анабел се приближи към мен, окосмените ѝ слабини изпълниха зрителното ми поле. – Ако ме харесваш, иди се изкъпи.
Не я харесвах, отдавна вече не я харесвах, но още не бях намерил начин да ѝ го кажа.
– Намират ли ти се някакви контрацептиви, които още не си пробола с джобно ножче?
– Първо се изкъпи, после ще видим с какво разполагам.
Отекна гръм точно над къщата.
– Нали искаше да ми покажеш нещо? Само заради това влязох.
– Само че сега вали и има гръмотевици.
– В момента не бих имал нищо против да ме удари гръм.
– Както решиш – отвърна тя. – Можеш да отидеш да се изкъпеш или да си тръгнеш и да те удари гръм.
Нямаше средно положение, а точно там беше реалността. Изкъпах се, вслушвайки се в гръмотевиците, и отново се облякох. Когато се върнах в спалнята, Анабел седеше по турски на леглото в старото си копринено кимоно, широко разтворено в недискретна покана, едната ѝ гърда висеше навън. Отстрани беше сложена кутия от обувки.
– Виж какво намерих!
Тя отвори кутията и извади Ленард. Не го бях виждал от поне пет-шест години. Клоните на ябълките раздираха дъждовната пелена навън.
– Ела да му кажеш здрасти – подкани ме Анабел, усмихвайки се гальовно.
– Здрасти.
Тя вдигна бика и се вгледа в муцуната му.
– Ще поздравиш ли Том?
Не можех да си поема дъх, камо ли да проговоря.
Анабел се намръщи към Ленард с престорен укор.
– Защо мълчиш? – Тя се обърна към мен. – Защо не говори?
– Не знам.
– Ленард, кажи нещо.
– Вече не говори.
– Сигурно е сърдит, задето не си при нас. Според мен той иска да се върнеш у дома. – Тя гушна бика. – Хайде, кажи ми нещо.
Който не е бил женен, не знае какво е омраза. Единствено любовта, единствено продължилото достатъчно дълго поставяне на мястото на другия, мисълта, че двамата сте едно, изпитването на състрадание към него е в състояние да вкорени някого толкова дълбоко в сърцето ти, че да не можеш да избягаш от омразата си към него, особено когато това, което най-силно ненавиждаш в другия, е способността му да бъде нараняван от теб. Любовта устоява, а заедно с нея и омразата. Дори и себе си да намразиш не помага. Струва ми се, че никога не съм мразил Анабел толкова, колкото задето я засрамих с отказа си да проговоря с гласа на Ленард.
– Утре имам среща с баща ти – казах аз.
– Това не е гласът на Ленард – рече уплашено тя.
– Да. Това е моят глас. Разкарай това нещо от тук.
Анабел остави играчката. След това я взе отново. После пак я остави. Ужасяващо беше да гледам страха и колебанието ѝ. Или просто ужасяваща беше властта ми.
– Не искам да знам за това – рече тя. – Пощади ме, моля те.
Бях възнамерявал да я пощадя, но сега омразата ми пламтеше още по-силна.
– Приготвил ми е чек – продължих аз.
Анабел простена и се сви, сякаш я бях ударил.
– Защо го правиш?
– Доста тлъст чек.
– Млъкни! Боже господи! Опитвам се да бъда мила с теб, а ти ме заплюваш в лицето!
– Дава ми пари да започна да издавам списание.
Тя се надигна, очите ѝ искряха.
– Гадняр! Наистина си гадняр! Винаги си бил и такъв ще си останеш!
Мислех, че няма нищо по-непоносимо от това, да я гледам наранена и посрамена от мен. Но всъщност сега я мразех още по-силно заради омразата ѝ към мен.
– Дванайсет години са напълно достатъчни човек да започне да се чувства като гадняр – отвърнах аз.
– Не, ти не се чувстваш като гадняр, а наистина си такъв. Ти си гадняр, Том. Отвратителен, долен журналистически гадняр. Разруши живота ми и сега плюеш в лицето ми, плюеш в лицето ми!
– Ти си падаш по плюенето, ако си спомняш.
Трябва да ѝ се признае, че в нея все още имаше честност и морал. Анабел отвърна по-спокойно:
– Прав си. Бях млада, а той провали сватбеното ни празненство, но все пак си прав, аз наистина заплюх човек в лицето. – Тя поклати глава. – И сега ме карате да си платя за това. Ти и той. Сега мъжете плюят, защото бях слаба. Винаги съм била слаба. И сега съм слаба. Провалих се. Но онзи, когото заплюх, имаше всичко, а ти плюеш по паднала жена. Ето там е разликата.
– Очевидната разлика е, че всъщност не плюя никого – отговорих аз студено.
– Въргалям се в калта, Том. Как ти дава сърце?