– Продължавам да търся начин да те накарам да престанеш да ми се обаждаш. Все си мисля, че съм го намерил, а после проклетият телефон отново звъни.
– Е, сега вече май си го намерил. Ако вземеш парите, този път може и да успееш. И никога повече няма да ме видиш. Беше останало едно-единствено нещо в живота ми, което не беше извратил, откраднал и унищожил. А сега и него го няма. Останах съвсем сама, без нищо. Браво на теб.
– Мразя те! Мразя те повече, отколкото те обичам. Представи си какво означава това.
Лицето ѝ поаленя и тя заплака жално като малко момиченце, и колкото и да я мразех, не можех да стоя и да я гледам как страда. Седнах на леглото и я прегърнах. Дъждът беше отминал и след себе си беше оставил сиво-синя облачна пелена, напомняща за зима. Прегръщах Анабел и си мислех за зима, докато накрая не ми доскуча да я прегръщам. Зимата на живота ми без Анабел.
Тя като че ли го усети и ме целуна. Винаги бяхме разчитали на болката, за да усилим идващата след нея наслада, и на мен ми се струваше, че сме стигнали предела, по-голямо психическо страдание не можехме да си причиним. Анабел се отпусна по гръб и разтвори кимоното си, аз погледнах гърдите ѝ и се изпълних с такава омраза към тяхната красота, че стиснах зърното с два пръста и го извих рязко.
Тя извика и ме зашлеви по лицето. Възбудата ми беше толкова силна, че почти не усетих удара. Анабел ме зашлеви отново, този път по ухото, и ме изгледа мрачно.
– Какво, ще ме удариш ли?
– Не – отвърнах аз. – Ще те изчукам отзад.
– Не искам.
Никога не ѝ бях говорил толкова грубо. Феминисткият ни брак беше стигнал до края си.
– Ти надупчи презервативите. Какво друго ми остава?
– Направи ми бебе. Остави ми нещо.
– Няма да стане.
– Тази вечер ще се получи. Имам шесто чувство за тези неща.
– По-скоро ще си прережа вените.
– Мразиш ме.
– Мразя те.
Тя все още ме обичаше. Виждах го в очите ѝ, виждах любовта и неутешимото разочарование на дете. Но властта беше в моите ръце и затова Анабел изигра единствения си коз, с който все още можеше да ме жегне в сърцето: завъртя се покорно и отметна кимоното.
– Добре тогава. Давай.
„Дадох“, и то не веднъж, а три пъти, преди да избягам от къщата на сутринта. След всяко посегателство тя веднага се скриваше в банята. Психическото ми състояние едва ли се различаваше от това на наркоман, който се влачи по земята да търси прашинки от гадостта, с която се друса. Не беше изнасилване, но и не беше далеч от него. Насладата беше в дъното на списъка с целите ни. Аз се стремях към това, което Анабел се беше опитала да направи с филма си, пълно и окончателно изчерпване на темата за тялото. А тя се стремеше, поне според мен, да утвърди положението си на жертва.
Призори, сред чуруликането на птичките, станах и се облякох, без да се измия. Анабел лежеше сред потните чаршафи по очи, застинала като труп, но бях сигурен, че не спи. Ужасно я обичах, обичах я още по-силно заради това, което ѝ бях сторил. Любовта ми беше като двигателя на бракма за сто долара, който не би трябвало да пали, ала въпреки това пали без грешка. Убийството и самоубийството, които си представях, не бяха метафори. Щях да продължа да се връщам при Анабел и всеки път щеше да става все по-зле, докато накрая не стигнем до насилието, което да освободи любовта ни и да я изпрати във вечността, на която принадлежеше. Докато стоях край леглото и гледах тялото на бившата си съпруга, ми мина през ума, че това може да стане още при следващото ни виждане. Даже можеше да стане и сега, ако не издържа и ѝ проговоря. Затова си грабнах раницата и излязох.
Пълната луна залязваше на запад, едва видимо бяло кръгче, чиято способност да хвърля светлина беше сломена от зората. Още преди да стигна до портата, ме огря златист слънчев лъч и видях яркочервена птичка да се чифтосва с жълта женска на един изсъхнал клон. Птичките бяха твърде заети, за да обърнат внимание на приближаването ми. Перата по главата на мъжкия, щръкнали нагоре в червен пънкарски гребен, като че ли отделяха чист тестостерон. След като приключи с женската, той се стрелна право към мен като камикадзе, мина на косъм от ухото ми. Кацна на един клон и ме изгледа с изпепеляваща враждебност.
Беше още по-горещо от вчера, а климатикът в автобуса не работеше. Когато най-сетне стигнах до Сто двайсет и пета, тротоарът беше пълен със сияещи от пот жени и излизащи от църквите, разположени из етажите на околните сгради, деца. Във въздуха се усещаше противен, жлъчен мирис на гнили пъпеши, примесен с воня на пилешко от „Кентъки Фрайд Чикън“. Плочките лъщяха от чернееща втвърдена глеч от пилешка мазнина, храчки, разлята кола и текло от чувалите с боклук.