– Хей, мой човек! – посрещна ме Рубен във фоайето на сградата, по пода се търкаляха фишове от неделната лотария. – Какво е станало, Щастливецо, изглеждаш като препикано мушкато?
Очакваше ме едно ново съобщение на телефонния секретар. Боях се, че е от Анабел, но се оказа от някаква жена, която звучеше, като да е от Ямайка, молеше ме да съобщя на Антъни, че съпругът ѝ е починал снощи и погребението ще е във вторник следобед в еди-коя си църква в Западен Харлем. Повтори да предам на Антъни, че съпругът ѝ е починал. Това беше единственото съобщение, жена от Ямайка ме уведомяваше със спокоен и уморен глас, че съпругът ѝ е починал.
Вдигнах слушалката и оставих съобщение за Дейвид Леърд в „Карлайл“. След това заспах и сънувах, че съм на купон в къща с много стаи. Мъчех се да сваля млада тъмнокоса жена, която като че ли ме харесваше и изглеждаше готова да си тръгне с мен. Единствената пречка пред лесното щастие с непознатата готина мадама беше нещо, което според нея съм бил казал и заради което ме мислеше за гадняр. За моя радост, успях да я убедя, че не съм бил аз, друг го беше казал. Андреас Волф. Бях сигурен в това и тя ми повярва. Беше готова да се влюби в мен. И точно когато започвах да се досещам, че това трябва да е Анагрет, младото гадже на Андреас, изведнъж осъзнах, че е Анабел, една по-млада, по-нежна Анабел, отстъпчива и игрива, която като че ли ме познаваше по-добре от всеки друг и познанието ѝ беше всеопрощаващо и изпълнено с любов, само че нямаше как да бъде Анабел, защото истинската Анабел стоеше на прага и ме гледаше как флиртувам. Страхът, който ме връхлетя при мисълта за задаващите се укори и за мъчителния сблъсък с нейната лудост, идваше право от реалния живот. Тя изглеждаше обидена и съкрушена от предателството ми. На всичкото отгоре момичето я видя и избяга.
Дейвид ми се обади надвечер.
– Не мога – казах аз.
– Маса в „Готам“ в осем вечерта? Не говориш сериозно. Разбира се, че можеш.
– Не мога да взема парите.
– Какво?! Това е не само нелепо, ами направо си е престъпна глупост. Дори и да си поставиш за цел във всеки брой да очерняш доброто име на „Маккаскил“, пак държа да ти дам парите. А ако се притесняваш за Анабел, просто не ѝ казвай.
– Вече ѝ казах.
– Том, Том... Не бива да я слушаш.
– Не я слушам. Тя смята, че ще взема парите, и аз изобщо няма да се опитвам да я разубедя. Но не ги искам.
– По-голяма глупост от това не съм чувал. Ела в „Готам“ и обърни няколко мартинита. Чекът прогаря дупка в джоба ми.
– Няма да стане.
– Защо сега се отмяташ?
– Не искам да имам нищо общо с нея – отвърнах аз. – Оценявам колко добър беше с...
– Ще бъда откровен с теб – прекъсна ме Дейвид. – Не малко, много съм разочарован. Мислех, че най-сетне си се отказал от опитите да наданабелиш Анабел, след като се разведохте. А ти ми пробутваш врели-некипели.
– Виж, аз...
– Врели-некипели! – повтори той и затвори.
Дейвид се свърза отново с мен четири месеца по-късно, само че този път чрез посредник, пенсионирано ченге от Ню Йорк, сега в амплоато на частен детектив. Въпросният Демарс цъфна изневиделица на вратата ми един следобед, след като явно някак си беше успял да преодолее Рубен. Той беше мустакат като морж и се държеше заплашително. Заяви, че е най-добре да му покажа бележника си и извлеченията от кредитната карта за последните четири месеца.
– Това е обичайна процедура.
– Не виждам нищо обичайно – отвърнах аз.
– Били ли сте наскоро в Тексас?
– Извинявайте, кой сте вие?
– Работя за Дейвид Леърд. Интересуват ме най-вече последните две седмици на август. За вас ще е най-добре да ми докажете, че по това време не сте били в Тексас.
– Ако не възразявате, първо ще се обадя на Дейвид.
– Бившата ви е изчезнала – каза Демарс. – Изпратила е на баща си писмо, което изглежда истинско. Въпросът е какво се крие зад него, а вие сте бившият ѝ мъж. Само с вас разполагаме.
– Не съм я виждал от края на май.
– И за двама ни ще е по-лесно, ако разполагате с доказателства за това.
– Трудно е да докажеш нещо, което не се е случило.
– Постарайте се.
Тъй като нямаше какво да крия, веднага му връчих извлеченията от кредитната карта и касовите бележки, които пазех. След като установи, че август е добре документиран – бях в Милуоки с половината журналисти в Америка и отразявах Джефри Дамър за „Ескуайър“ – Демарс смекчи тона и ми показа копие от плик и написаната на ръка бележка, изпратена с него.
До Дейвид Леърд: Не съм твоя дъщеря. Повече няма да ме видиш никога. За теб съм мъртва. Не ме търси. Никой не може да ме открие. Анабел.
–Пощенското клеймо е от Хюстън – добави той. – Кого познава там?
– Никого.