Той подсмръкна леко.
– По нищо не си личеше, нали?
– Не, не, изобщо.
– Да – процеди Стивън ядно, – защото тя няма как да се омъжи отново! Това беше моят коз.
Пип го стисна и разтърка бицепса му, в това нямаше нищо лошо, той се нуждаеше от приятелска утеха. Мускулите му бяха напомпани от тестостерон и тъй топли. А голямата пречка вече я нямаше, беше се изнесла, нямаше я!
– Но пък вие толкова се карахте – подхвърли тя. – Почти всяка вечер, месеци наред.
– Напоследък не чак толкова. Даже си мислех, че нещата се оправят. Но това е било само защото...
Той отново захлупи лице в шепи.
– Някой друг ли има? – попита Пип. – Друг мъж, когото...
Стивън се полюля, сякаш кимаше с цяло тяло.
– О, боже! Това е ужасно. Това е ужасно, Стивън. – Тя притисна лице в рамото му и прошепна в каретата на ризата: – Какво мога да направя за теб?
– Можеш да ми помогнеш – отвърна той.
– Само кажи как – рече тя, триейки нос в ризата.
– Като поговориш с Рамон.
Това я изтръгна от нереалността на случващото се, накара я да осъзнае, че е заровила лице в ризата му. Пип се дръпна и измърмори:
– По дяволите.
– Точно така.
– Какво ще стане с него?
– Тя е обмислила всичко – отвърна Стивън. – Планирала е целия си живот оттук нататък така, както корпорациите планират дейността си за десет години напред. Попечителските права ще останат за нея, а аз ще мога да го посещавам... Сякаш това беше смисълът на осиновяването му – да го посещавам. Тя е просто... – Той си пое дълбоко дъх. – Има връзка с директора на дома.
– О, боже! Идеално.
– Който бил приятел на архиепископа, който пък може да анулира брака. Идеално, нали? Ще вземат Рамон в дома и ще се опитат да го обучат на някакъв занаят, така че тя да може да опраска набързо три бебета в свободното си време. Така го е замислила. И кой съдия не би дал пълно попечителство на майка със сигурна работа в дом за хора като Рамон? Ето това е планът. А ми се прави на толкова благочестива, дори не можеш да си представиш.
– Напротив, мога – осмели се да възрази Пип.
– А аз харесвам нейната благочестивост – продължи Стивън с треперещ глас. – Тя наистина е благочестива. Пламъкът на благочестието е жив в нея. Но аз просто не искам да имам три деца.
Слава богу, помисли си Пип. После попита:
– Значи, Рамон още е тук?
– Тя и Винсент ще дойдат утре сутринта да го вземат. Явно отдавна са го планирали, чакали са само да се освободи легло там.– Той поклати глава. – Мислех, че Рамон ще ни спаси. Да имаме син, когото и двамата обичаме, така че да няма значение, че не сме на едно мнение за всичко.
– Е – отвърна тя с известна враждебност, породена от здравата хватка, в която Мари все още го държеше, – не сте първото семейство, което не може да бъде спасено от раждането на дете. Предполагам, че и аз съм била родена по подобни причини.
Стивън се обърна към нея.
– Ти си добра приятелка.
Тя хвана ръката му и преплете пръсти с неговите, като се мъчеше да прецени внимателно силата на натиска си.
– Да, наистина съм ти добра приятелка – съгласи се Пип. Само че сега, когато дланта му беше в пряк досег с нейната, тялото ѝ ясно показваше – с разтуптяно сърце и учестен дъх – че очаква да усети по себе си ласките на ръцете му до броени дни, даже часове. То беше като едро куче, дърпащо се на повода на разума ѝ. Тя пусна ръката му върху бедрото си, където ѝ се искаше той да я остави, и се дръпна. – Какво каза на Рамон?
– Не мога да го погледна в очите. Откакто тя си тръгна, стоя тук.
– И той си седи вътре, без да си му казал нищо?
– Тя си тръгна преди около половин час. Той ще се притесни, ако ме види да плача. Мислех си, че може първо ти да подготвиш почвата, а после аз ще поговоря с него.
Пип си спомни съдбовната присъда на Анагрет: „слаб“, но това ни най-малко не намали пламъка на желанието ѝ. По-скоро я подтикваше да забрави за Рамон и да остане тук, навън, да продължи да докосва Стивън, тъй като да си слаб означаваше и да не можеш да устоиш на изкушението.
– Ще поговориш ли и с мен после? – попита тя. – Насаме? Важно е.
– Разбира се. Нищо не се е променило, все още разполагаме с къщата, Драйфус е булдог. Захапе ли, не пуска. Не се тревожи за това.
За тялото на Пип беше очевидно, че всъщност всичко се е променило, но разумът ѝ можеше да прости на Стивън, че не си дава сметка за това толкова скоро след като е бил изоставен от съпругата си, с която са били женени петнайсет години. Тя се надигна с все така разтуптяно сърце и прибра колелото вътре. Драйфус беше сам във всекидневната, ровичкаше в настолния компютър, прибраният от улицата шесткрак канцеларски стол изглеждаше като детска играчка под огромното му туловище.