– Сигурен ли сте?
– Да.
– Хм, ще ви кажа защо се обърнаха към мен. Дейвид твърди, че не я е виждал повече от десет години. Той, така или иначе, е мъртъв за нея, защо му е изпратила писмото? Защо сега? И какво прави в Хюстън? Мислех, че ще можете да хвърлите малко светлина.
– Минахме през доста тежък развод.
– Побоища? Съдебна забрана да се виждате?
– Не, не. Просто емоционално болезнен.
Демарс кимна.
– Значи, обикновен развод. Тя иска да започне начисто, да заживее нов живот и така нататък. И ако съм прав в тълкуванието си на писмото, бившата ви жена се бои хората да не си помислят, че някой ѝ е видял сметката. Това е единствената причина да го напише, все едно иска да каже: „Не се тревожете, не съм мъртва“. Но защо изобщо ѝ е хрумнала тази мисъл? Разбирате ли какво ви питам?
Анабел беше толкова непрактична и такъв отшелник, че ми беше трудно да си я представя в Хюстън. Но очевидно в нея беше настъпила някаква промяна, защото не ми се беше обаждала цели четири месеца.
– На 22 юли е била в Ню Йорк – продължи детективът, – изтеглила е пет хиляди в брой от банката. Същия ден е оставила ключа, без бележка, само ключа, в сградата на приятелката си Сюзан. Не сте я виждали този ден в Ню Йорк, нали?
– От май насам нито сме се виждали, нито сме се чували.
– Само че, нали разбирате, ако не беше изпратила това писмо, никой нямаше да тръгне да я търси. Доколкото схващам, тя не е много общителен човек. Можеше да минат години, без някой да забележи изчезването ѝ.
– С риск да прозвуча самомнително, според мен тя е написала писмото като съобщение до мен.
– В какъв смисъл? Защо направо не ви е писала на вас? Пращала ли ви е писмо?
– Не. Тя се опитва да докаже, че е способна да не поддържа никакъв контакт с мен.
– Доста крайно.
– Тя си е крайна. Освен това е възможно да се опитва да ме защити, в случай че някой като вас тръгне да я търси.
– Бинго! – Демарс щракна с пръсти. – Надявах се да стигнете дотук. Защото това е моят проблем с писмото. Болезнен развод, непримирими противоречия и въпреки това тя си прави труда да ви защити... Не го схващам. Всяка друга изоставена съпруга би се радвала, ако хората започнат да се питат дали не сте ѝ видели сметката.
– Анабел не е такава. За нея най-важното е да бъде безукорна в морално отношение.
– А вие? Някакви приятели в Тексас?
– Не бих казал.
– Бих искал да прегледам и адресника ви и разпечатката на телефона.
– Ще ви ги дам. И все пак според мен ще ѝ направите добро, ако престанете да я търсите.
– Не тя ми плаща.
Демарс искаше и друго – адресите на всички хора, които Анабел познаваше – и аз се безпокоях, че отказът ми да му ги предоставя може да пробуди подозрение. Само че държанието му подсказваше, че говори с мен по задължение, с отвращение. Той като че ли вече беше стигнал до извода, че Анабел е някаква изперкала досадница и че целият случай е обикновена семейна разправия. Обади ми се още няколко пъти с допълнителни въпроси и след това изчезна завинаги, така и не разбрах дали е успял да я открие. Надявах се – заради нея – че усилията му са ударили на камък, тъй като наистина смятах, че писмото ѝ до Дейвид е съобщение за мен. Макар аз първи да я бях напуснал, тя държеше да ми натрие носа и да скъса всякакви връзки с мен. Мразех я заради прозиращата в това ненавист, ала все още се чувствах виновен, задето я бях изоставил, и мисълта, че поне в едно нещо е постигнала успех, та било то и да изчезне безследно, поне малко намаляваше угризенията ми. Аз бях избягал от брака, но моралната победа беше нейна.
Дейвид ме потърси отново през 2002 година, година преди смъртта си. Този път посредникът беше адвокат, който ми писа, че съм определен за единствен попечител на създадения от Дейвид попечителски фонд на името на Анабел. Обадих се на посочения телефонен номер и научих, че единайсет години след изчезването ѝ за нея все още не се знае нищо и че Дейвид възнамерява да ѝ остави една четвърт от имуществото си с надеждата, че тя все някога ще се появи и ще вземе парите.
– Не искам да бъда попечител – казах аз.
– Хм, не бързайте толкова – рече адвокатът със симпатичен канзаски гърлен глас. – Не е зле първо да чуете условията.
– Не, благодаря.
– Не ми усложнявайте живота, моля, просто ме изслушайте. Фондът се състои изцяло от акции на „Маккаскил“. Седемдесет процента от тях не може да бъдат продавани, останалите трийсет може да бъдат предлагани по програмата за изкупуване от служителите на компанията, подчертавам, че може да бъдат предлагани, не сте длъжен да го правите. По номинална стойност става дума за почти милиард долара. Петгодишният дивидент е четири цяло и два процента и компанията по принцип си поставя за цел да го увеличи. С други думи, за година дивидентът възлиза на около четиресет и два милиона. Заплащането на попечителя е едно цяло и пет процента от тази сума. Колко излиза, към седемстотин и петдесет хиляди годишно, не след дълго ще закръгли милион. Тъй като една част от акциите не може да бъдат продавани, а другата не сте длъжен да продавате, задълженията ви като попечител са на практика никакви. Все едно сте обикновен акционер. С две думи, господин Аберант, ще получавате по милион на година, за да не правите нищо.