Выбрать главу

Тогавашната ми заплата като главен редактор на „Нюздей“ нямаше и една четвърт от тази сума. Все още изплащах вноските по ипотеката на двустайния апартамент в Грамърси Парк, който бях купил, след като станах редактор в „Ескуайър“ и в който останах и през годините, в които работех в списание „Таймс“, а после и във вестник „Таймс“. Ако все още вярвах, че аналитично-коментарно списание, наречено „Изобличител“, може да промени света– макар вече да ми се струваше, че отразяването на ежедневните новини е по-стойностна и по-сериозна кауза – с милион на година можех да финансирам чудесно тримесечно издание. Само че Дейвид беше прав: аз се мъчех да наданабеля Анабел. Опитвах се да остана чист, в случай че тя някога разбере какво съм правил след раздялата ни. Опитвах се да докажа, че мнението ѝ за мен е погрешно. Повторих на адвоката в Уичита, че не искам да имам нищо общо с попечителския фонд.

Така и не разгадах напълно мотивите на Дейвид. Той беше майстор в печеленето на пари и наистина обичаше Анабел поради много от причините, поради които я обичах и аз, но не можеше да се отрече, че в решението му да ѝ завещае един милиард нежелани долара, като посочи най-омразния ѝ човек за попечител, се крие някаква жестокост и отмъстителност. Не бях сигурен дали той иска да продължи да я наказва и от оня свят, или питае сантименталната надежда някой ден тя да се върне и да потърси това, което ѝ се полага по рождение. Може би и двете. Знам обаче, че Дейвид говореше и мислеше на езика на парите. Година след обаждането на адвоката той умря и ми остави двайсет милиона долара, чисто, с платени данъци, „за създаването на качествено национално публицистично издание“. Завещанието като че ли целеше по-скоро да възнагради мен, отколкото да накаже Анабел, поне аз така предпочетох да го тълкувам, и този път не отказах парите.

В излезлите по медиите съобщения за смъртта на Дейвид Анабел се споменаваше само с по няколко думи, като се отбелязваше, че не се знае къде е и с какво се занимава, но ако човек проявеше любопитство и се поразровеше във вестниците, лесно можеше да се осведоми за останалите членове на семейство Леърд. Тримата братя на Анабел като че ли се надпреварваха кой от тях ще се окаже най-голям развейпрах. Първородният, Бъки, се появи за кратко в новините с провалилия се опит да купи отбора „Минесота Тимбърулвс“ и да го премести в Уичита. Средният, Денис, хвърли петнайсет милиона в първичните избори на републиканците за сенатор и въпреки това успя да загуби с двуцифрена разлика. Най-малкият, Дани, бившият наркоман, беше стигнал до „Уолстрийт“, но всяка компания, към която се присъединеше, бързо рухваше. Три години след смъртта на Дейвид, по всяка вероятност с парите от наследството си, Дани беше станал партньор в хедж фонд, който скоро след това се сгромоляса с гръм и трясък. Някъде по това време случайно се засякохме с Бъки Леърд на една досадна конференция за „лидерството“ в Калифорния. Поговорихме си малко и той ми каза, съвсем делово, че според него и братята му съм бил убил Анабел и ми се е разминало безнаказано. Отрекох, разбира се, но Бъки като че ли не ми повярва, а и май не му пукаше особено.

Не спирам да се питам къде е Анабел и дали е жива. Знам, че ако е жива, злорадства на чуденето ми, и това злорадство, подозирам, е достатъчно да я крепи, дори и тя да няма друга причина да живее. Все още съм убеден, че някой ден отново ще я видя, даже и никога да не се срещнем. Тя ще остане вечно в мен. Само веднъж и само защото бях много млад, бях способен да слея личността си с друг и именно в такива изключителни, случващи се веднъж в живота моменти човек намира вечността. Не можех да имам дете с друга, защото не бях позволил на Анабел да има дете. Не можех да заживея с някоя много по-млада от мен, понеже така щях да докажа, че желанието ми за млада жена е причината да изоставя Анабел. Освен това благодарение на нея бях развил доживотна алергия към неблагоразумни жени, които не са стъпили здраво на земята, и тази алергия като че ли сама се задълбочаваше, тъй като в мига, в който доловях намек за вятърничавост у някоя жена, реакцията ми отвяваше надеждите ѝ да постигне напредък с мен. Не исках да имам нищо общо с всяка, която ми напомняше за Анабел, и дори след като открих жена, която наистина не беше като нея и с която е неизразимо щастие да споделям живота си, тъгата и моралният абсолютизъм на Анабел продължават да обагрят сънищата ми. С всяка година, изминала без знак от нея, номерът ѝ с изчезването и отказването става все по-болезнен и по-значим. Може и да беше по-слаба от мен, но успя да ме надхитри. Анабел продължи напред, а аз затънах без полезен ход. Не мога да не ѝ го призная: тя ме победи.