Убиеца
Радиостанцията изпиука и изригналият от нея гърлен глас изтръгна Андреас от сън, който сякаш си даваше сметка, че е продължил твърде дълго и се мъчеше сам да си сложи край.
– Hay un señor en la puerta que dice que es su amigo. Se llama Tom Aberant.42
На масата до леглото имаше нахапан и оставен сандвич. Андреас не знаеше кой ден от седмицата е. Режимът, който го беше поставил под домашен арест, беше в главата му. Името Том Аберант не предизвика никакъв отклик. Андреас смътно съзнаваше, че в продължение на месеци, може би дори години, е бил вманиачен по Том Аберант и е хвърлил много усилия в обсесията си, ала споменът за това беше блед и изветрял. Вече не мразеше Том и не се боеше от него, от нищо не го беше страх и никого не мразеше. Изпитваше единствено непоносима, задушаваща тревожност. Тревожност и някак си размито усещане за жестокостта на това, да му се натресе някакъв журналист, който и да бил той. Вече не отговаряше на основното изискване да бъде добър събеседник, а именно сам да си се харесва.
– Hacelo pasar43 – заповяда той на Педро.
42 „На портала има един господин, който твърди, че е ваш приятел. Казва се Том Аберант.“ (Исп.) – Б. пр.
43 „Пусни го.“ (Исп.) – Б. пр.
* * *
Преди да престане да дава интервюта през есента, Андреас беше започнал да подхвърля думата „тоталитарен“ във всеки разговор с журналисти. Младите репортери, за които тя означаваше всеобщо следене, тотален контрол над мисълта и безлични войници на парад с бойни установки, смятаха, че той е твърде несправедлив към интернет. А всъщност Андреас имаше предвид система, от която е невъзможно да се изключиш. Старата република беше ненадмината по отношение на следенето и парадите, но същината на нейния тоталитаризъм беше по-ежедневна и неуловима. Можеш да сътрудничи на системата или да ѝ се противопоставяш, ала независимо дали се радваш на сигурен и приятен живот, или си в затвора, няма как да не си свързан с нея. Отговорът на всеки въпрос, от най-маловажния до най-значимия, беше социализмът. И ако сега човек поставеше „социалните мрежи“ на мястото на социализма, се получаваше интернет. Това, което обединяваше неговите съревноваващи се платформи, беше стремежът да определят съществуването на индивида във всеки един аспект. В началото, когато тепърва започваше да се шуми около името му, Андреас си беше дал сметка, че известността като явление се е преместила в интернет, чийто строеж улесняваше враговете му да наложат своята истина за него. Също както в старата република, той можеше или да не обръща внимание на омразниците и да понесе последствията от това, или да приеме условията на системата, колкото и детински да му се струваха, и да увеличи мощта и всеобхватността ѝ със своето участие. Андреас беше избрал втората възможност, но конкретният избор нямаше значение. И едното, и другото би го поставило в определена зависимост от Революцията.
Опитът му показваше, че много малко неща си приличат толкова, колкото революциите. Андреас обаче беше преживял само онзи тип, който гръмогласно се провъзгласява за революция. А това, което отличава истинската революция – научната например– е, че тя не се перчи с революционността си, просто се случва. Перчат се само слабаците и страхливците, позьорите. Детството му – изживяно под властта на толкова слаб и страхлив режим, че беше издигнал затворническа стена около хората, които уж беше освободил – беше минало под лозунга, че Републиката е в авангарда на историята. Ако началникът ти е идиот и съпругът ти доносничи за теб, това не е по вина на режима, защото режимът служи на Революцията, а Революцията е хем исторически неизбежна, хем под постоянната угроза на обградилите я врагове. Това абсурдно противоречие също беше присъщо на перчещите се революции. Никое престъпление или непредвидено последствие не беше толкова лошо, че да не може да бъде оправдано от система, на която ѝ е писано да се появи, но лесно може да се провали.
Апаратчиците също бяха нещо неизменно. Тонът на новите, в техните TED Talks, при „презентациите“ на новите им продукти, в изявленията пред парламенти и на конгреси, в книги с утопични заглавия, беше същият лепкав блудкаж от вяра в правотата на партийната линия и пълно покорство, който Андреас много добре помнеше от Републиката. Като ги слушаше, всеки път се сещаше за онова парче на „Стийли Дан“, в което се пееше: „Грабваш нещо и си мислиш, че ще е за дълго“. (Радиото в американския сектор нарочно въртеше песента за младите уши оттатък границата.) В Републиката привилегиите бяха смехотворни, телефон, апартамент с високи тавани и големи прозорци, бленуваното разрешение за излизане в чужбина, но те едва ли бяха по-смехотворни от това, да имаш Х на брой последователи в туитър, харесван профил във фейсбук и редовни гостувания за по четири минути в Си Ен Би Си. Истинската привлекателност на присламчването към апарата се криеше в сигурността, която носеше това, да си част от системата. Навън въздухът вонеше на сяра, храната беше отвратителна, икономиката креташе на ръба на срива, цинизмът избуяваше, а вътре победата над класовия враг беше неминуема. Вътре преподавателят в университета и инженерът бяха в нозете на германския работник. Навън средната класа се топеше по-бързо от ледниците, ксенофобите печелеха избори или трупаха оръжие, враждуващи групи се избиваха ден след ден, а вътре радикалните нови технологии изместваха традиционната политика. Вътре децентрализирани, създадени ad hoc общности пренаписваха правилата за творчество и Революцията възнаграждаваше рискуващите, осъзнали силата на социалните мрежи. Новият режим дори беше извадил за повторна употреба лозунгите на старата Република: колективизация, сътрудничество. И двете приемаха като аксиома появата на ново човечество. За това всевъзможните апаратчици бяха единодушни. Тях като че ли изобщо не ги притесняваше, че управляващите елити се състоят от стискащи здраво властта бездушни представители на старото човечество.