Ленин е бил от рискуващите. Също и Троцки, преди Сталин да го превърне в Бил Гейтс на Съветския съюз, отхвърления криптореакционер. На самия Сталин не се е налагало да поема толкова много рискове, тъй като терорът е давал по-добри резултати. Макар че всички нови революционери, от първия до последния, твърдяха, че се прекланят пред риска – един доста относителен израз, тъй като въпросният риск беше да загубят парите на инвестиралите в тях капиталисти или в най-лошия случай да прахосат няколко години, в които са били издържани от родителите си, вместо, да речем, да поемат риска да бъдат разстреляни или обесени – най-успелите сред тях бяха последвали примера на Сталин. Също като старото политбюро, новото политбюро се представяше за враг на елитите и приятел на народа, преследващ една-единствена цел, да даде на потребителите това, което желаят, но на Андреас (който, трябва да му се признае, така и не се научи да ламти за вещи) му се струваше, че в интернет по-скоро властва страхът, страхът да не бъдеш нехаресван и не в крак с модата, страхът да не пропуснеш нещо, страхът да не бъдеш оплют или забравен. В Републиката хората се бяха страхували от държавата, в новия режим се страхуваха от природния ред: ако не убиеш, ще те убият, ако не изядеш, ще те изядат. И в двата случая страхът беше съвсем рационален, той беше продукт на разума. Пълното име на идеологията на Републиката беше „научен социализъм“ и то сочеше назад към Терора (якобинците с прекрасната си ефективна гилотина може и да бяха палачи, само че те се бяха представяли за палачи на просвещенската рационалност) и напред към ужасите на технокрация, която се стреми да освободи човечеството от неговата човещина чрез ефективността на пазарите и рационалността на машините. Това беше същинската неизменна черта на ерзац революциите: те не търпят ирационалността и се стремят да си разчистят сметките с нея веднъж и завинаги.
Андреас имаше дарбата, и това може би беше най-голямата му дарба, да си намира своя ниша в тоталитарните режими. До появата на интернет Щази беше най-добрият му приятел. Той беше намерил начин да се възползва и от Щази, и от интернет, като в същото време стои настрани от тях. Сравнението, което Пип Тайлър беше направила с кравефермата „Лунна светлина“, го беше засегнало, тъй като му напомняше колко си прилича с майка си, ала все пак Пип беше права: колкото и добри дела да вършеше „Слънчев лъч“, Проектът функционираше главно като продължение на неговото его. Фабрика за слава, предрешена като фабрика за тайни. Андреас позволяваше на Новия режим да го издига като вдъхновяващ пример за своята откритост, а в замяна, когато нямаше друг избор, той предпазваше режима от злословия по негов адрес.
В Новия режим имаше достатъчно кандидат-сноудъновци, служители с достъп до алгоритмите, с които фейсбук печели от продажбата на информация за потребителите и с които туитър манипулира мемите, които уж сами се разпространяват. Само че умните хора се страхуваха много повече от Новия режим, отколкото от плашилата АНС и ЦРУ, които режимът размахваше под носовете на нетолкова умните – взет директно от тоталитарните учебници похват да се отречеш от своите методи за терор, като ги припишеш на враговете си и се представиш за единствената защита от тях – и повечето от кандидат-сноудъновците си държаха устите здраво затворени. На два пъти обаче такива служители се бяха обръщали към Андреас (за отбелязване е, че и двамата работеха за „Гугъл“) с предложение да му предоставят вътрешна кореспонденция и програми, показващи как компанията събира лични данни и активно преглежда информацията, която уж само пасивно предава. И в двата случая, от страх от отмъщението на „Гугъл“, Андреас отказа да публикува документите. За да запази самоуважението си, поне беше искрен с информаторите: „Не мога да го направя. Искам „Гугъл“ да е на моя страна“.