Единствено в това отношение той се смяташе за апаратчик. Иначе в интервюта избягваше революционната реторика и тайно стискаше зъби, когато стажантите в проекта „Слънчев лъч“ обясняваха, че ще направят света по-добър. Примерът с Асанж му беше показал колко е глупаво да отправя месиански твърдения за своята мисия и макар да се забавляваше на иронията, че е прочут с чистотата си, Андреас не си правеше илюзии за реалната възможност да бъде чист. Животът с Анагрет го беше излекувал от тази заблуда.
Три дни след като Том Аберант му беше помогнал да заровят костите и прогнилите дрехи на пастрока на Анагрет в долината на Одер, Андреас замина за Лайпциг да я търси. Искаше да потегли по-рано, но беше зает да дава интервюта на западни журналисти. Благодарение на публикуваните преди години във „Ваймарер Бетреге“ закачливи стихотворения, както и на факта, че беше живял в мазето на църква и беше изскочил от централата на Щази в точния момент, за нула време се беше окичил с лаврите на „изтъкнат източногермански дисидент“. Вече се беше надигнал ропот от старите лекета на „Зигфелдщрасе“, които мърмореха, че той само е гледал да вкара подопечните си девойки в леглото, докато другите са рискували да бъдат наказани. Но нито един от тях нямаше баща в Централния комитет, нито един не можеше да се похвали с толкова бляскав епизод в биографията си като историята с акростиха, и като даде десетина интервюта едно след друго, в които неизменно беше титулуван „изтъкнат дисидент“ (като винаги си правеше труда да спомене смелостта на другарите си от „Зигфелдщрасе“), Андреас се утвърди като много по-истински противник на режима от другите лекета и те нямаха друг избор, освен да приемат медийната версия за нещата. Не след дълго славата му промени и спомените им за него.
Оказа се, че Анагрет не живее при сестра си, която го насочи към една чайна, сборище на феминистки, които до неотдавна бяха стояли по-долу и от природозащитниците в общественото съзнание; даже и замърсеното небе над Лайпциг не беше толкова сиво, колкото ръководството на Републиката, съставено предимно от мъже. Той отвори скърцащата врата на чайната в два следобед. Анагрет излезе от кухнята, бършейки ръце в пешкир.
„Усмихни се“, призова я наум Андреас.
Тя не се усмихна. Огледа помещението, което беше празно. По стените висяха портрет на Роза Люксембург, плакат на работнички в тежката промишленост и малко по-дръзки изображения на западни музикантки и активистки. Всичко беше забулено и помрачено от тъга, която навремето той беше бъркал със смехотворност. Тихо звучеше песен на Джоан Бейз.
– Може да поговорим после – рече Андреас. – Просто исках да знаеш, че съм тук.
– Сега е добре – отвърна тя, без да го поглежда. – Едва ли има какво толкова да си кажем.
– Аз имам какво да кажа.
Анагрет се подсмихна.
– Носиш добри новини.
– Да, нося добри новини. Да се върна по-късно?
– Не. – Тя седна на една маса. – Направо ми кажи добрите новини. Макар че май вече ги знам. Видях те по телевизията.
– Да. – Той се настани срещу нея. – Превърнах се в сензация. А ти не ми повярва, когато ти казах, че съм най-важният човек в страната. Помниш ли?
– Помня. – Анагрет продължаваше да избягва погледа му. – Всичко помня. А ти?
– И аз.
– Тогава защо си тук?
– Защото сега сме в безопасност. В безопасност сме и аз те обичам.
Тя се взираше в покривката. Кимна.
– Не искаш ли да знаеш защо сме в безопасност?
– Не.
– Досиетата са в мен, освен това преместих каквото трябваше.