Тя отново кимна.
– Не се ли радваш?
– Не.
– Защо?
– Заради това, което направихме.
– Анагрет... Погледни ме, моля те.
Тя поклати глава и Андреас осъзна, че проблемът никога не е бил дали са в безопасност, или не. Проблемът беше, че той ѝ напомняше за това, което я беше накарал да преживее.
– По-добре си върви – каза Анагрет.
– Не мога. Не мога да си представя да живея без теб.
Преди тя да отговори, вратата изскърца и влязоха две жени, разговаряха за „Нов форум“. Анагрет скочи и се скри в кухнята. Не след дълго пристигнаха още няколко от редовните посетителки. Макар да не изглеждаха войнствено враждебни, Андреас се чувстваше като чуждо тяло, което организмът тихомълком се мъчи да изхвърли. Мушица в сълзящо око.
Появи се и една девойка, която му беше позната, беше я видял с Анагрет в Берлин преди два месеца, сега двете заедно обслужваха посетителките. Приятелката го попита иска ли нещо.
– Не, благодаря.
– Не се засягай – рече тя, – но е по-добре да си вървиш.
– Ясно.
– Нищо лично. Просто мястото е такова.
Облекчението на изхвърлената мушица беше също толкова голямо, колкото и на отървалото се от нея око. Навън, в студения дъждец, Андреас се поколеба дали да не се качи на следващия влак за Берлин, да поеме отново ролята си на „изтъкнат източногермански дисидент“ и да остави на Анагрет малко време да помисли. Можеше и да го направи, ако Том Аберант не беше изчезнал тъй внезапно. Наличието на един истински приятел, който знае тайната му и доброволно му е помогнал да я погребат завинаги, навярно щеше да отнеме поне част от натиска на неотложността да има Анагрет. Само че Том не се беше появил на уговорката им за вечеря. Андреас напразно го чака няколко часа. На следващия ден, след като се прибра от поредното интервю, разпита всички в църквата дали не е идвал да го търси един американец. Не беше останал с впечатлението, че Том се мъчи да го прелъсти, за да се възползва после от него като журналист. Но дори и да беше така, нямаше никакъв смисъл американецът да му обърне гръб, преди Андреас да го е вкарал в архива на Щази. Следователно обяснението беше, че Том се е прибрал при жена си, явно той предпочиташе пред него жената, която уж му беше втръснала до смърт. Жегването от това отхвърляне показваше колко бързо и колко дълбоко беше хлътнал Андреас по него. И сега да бъде отхвърлен по същия начин и от Анагрет беше просто недопустимо.
Той се върна на гарата в Лайпциг и изрови от кошчетата за боклук няколко вестника, да види името си в тях, укрепваше самочувствието му. Кой може да устои на изкушението да повярва на вестника? Вечерта се върна в чайната и зачака отвън, докато лампите не угаснаха и Анагрет и приятелката ѝ спуснаха щората на витрината.
– Махай се! – извика към него приятелката. – Тя не желае да говори с теб.
– Това вече звучи лично – отвърна той.
– Да, сега е лично.
– След малко потеглям за Берлин. Там се случват важни неща и аз искам да участвам. Казвам се Андреас, между другото.
– Знам кой си. Видяхме те по телевизията.
– Анагрет – рече Андреас. – Тръгвам си. Не искаш ли поне да ме изпратиш?
– Не иска – обади се приятелката.
– Или поне малко да повървиш с мен – продължи той. – Трябва да обсъдим един въпрос, свързан със семейството ти. После може пак да се съберем тримата.
– Добре – рече изведнъж Анагрет и се дръпна от приятелката си.
– Анагрет...
– Той не е като другите. И е прав, наистина има нещо, за което трябва да поговорим.
Андреас забеляза, не за първи път, че тя умее да лъже. Щом останаха сами и тръгнаха един до друг с чадъри в ръка, Анагрет се извини за поведението на приятелката си.
– Бригите просто се опитва да ме предпази.
– Май ѝ се удава да отблъсква мъжете.
– С това и аз се справям. Но постоянното досаждане тежи. Добре е да имаш кой да ти помага.
– Постоянно ли ти досаждат?
– Отвратително е. В Лайпциг даже е още по-зле. Вчера един тип спря до мен с мотора и ми предложи да се омъжа за него.
Макар че Андреас с радост би разбил носа на онзи, нямаше как да не изпита гордост от това доказателство за красотата на Анагрет.
– Не ти е леко – рече той. – Не бих искал да съм на твое място.
– Той дори не ме познаваше.
Повървяха в мълчание.
– Онова тогава – каза тя. – Направих го заради теб.
Не му стана приятно от думите ѝ, но в същото време не му стана и неприятно. (Той съжаляваше, че е така, но в същото време и не съжаляваше.)
– Не бях на себе си – продължи Анагрет. – Бях луда по теб. То разруши живота ми и сега единствено за него си мисля, когато те видя. За това, което направих заради теб.
– И аз го направих заради теб. Готов съм и сега да го направя. Готов съм на всичко, за да те защитя.