– Хм...
– Ела с мен в Берлин. Лайпциг е кенеф.
– Няма да ме оставиш на мира, нали?
– Няма друг начин. Писано ни е да сме заедно.
Тя спря. На тротоара нямаше никой друг, Андреас вече беше загубил представа къде се намират.
– И знаеш ли кое е най-ужасното? – попита Анагрет. – Това, че си убиец, ми харесва.
– Не съм само убиец.
– Но поради тази причина ще тръгна с теб, ако изобщо го направя. Не е ли ужасно?
Наистина звучеше ужасно, тъй като чак сега, когато тя го нарече убиец, в него изведнъж пламна страст. Едва се сдържа да не я сграбчи в прегръдките си.
– Трябва да се поправим – рече тя. – Да вършим добри дела.
– Да.
– Множество, множество добри дела. И двамата.
– И аз го искам. Да бъда добър заедно с теб.
– О, боже... – Анагрет изхлипа. – Моля те, върни се в Берлин. Моля те, Ан...
Не успя да изрече името му. Той осъзна, че до този момент не беше чувал името си от нея.
– Можеш ли да изречеш името ми? – попита Андреас, следвайки някакво шесто чувство.
Тя поклати глава.
– Погледни ме и произнеси името ми. И тогава ще се върна в Берлин. Ще те чакам, ще ти дам колкото време ти е нужно.
Анагрет побягна. Изведнъж, с всички сили, държеше чадъра настрани. Той изгуби няколко секунди в колебание дали да хукне след нея, а тя беше толкова млада и бързонога, неговата малка джудистка, че нямаше да успее да я настигне, ако не я беше хванал червен светофар и не беше завила рязко на ъгъла. Там дъждецът явно се беше заледил. Краката ѝ се плъзнаха и Анагрет политна, сърцето му се сви.
Когато стигна до нея, тя все още беше на земята, държеше се за хълбока.
– Добре ли си?
– Не. Всъщност, да. Добре съм. – И ето я усмивката, за която той толкова копнееше. – Веднъж ми каза да не драматизирам. Помниш ли?
– Да.
– Аз помня всичко. Всяка дума.
Той клекна, хвана студените ѝ ръце и ѝ позволи да надникне в очите му. Видя, че може да я има. Но вместо очаквания благодарствен химн на радостта, в главата му се разнесе тънкото гласче на съмнението: „Сигурен ли си, че я обичаш? Миг след като се смъмри да не драматизира, се кълне, че помни всяка твоя дума! Очевидно няма и чувство за хумор, а това е доста потискащо, нали?“. Той се помъчи да го прогони. Все пак тя беше несравнимо красива. Преди две години, когато беше изброил пред нея различните възможности, беше избрала убийството. Анагрет беше добро момиче, но също така и развратница и лъжкиня. Интересът на другите мъже я отвращаваше, неговият обаче я привличаше. Тя знаеше, че той е вършил и лоши неща, и въпреки това го желаеше, предлагаше му по-добър живот.
– Да вървим у вас да си събереш нещата – рече Андреас.
– Бригите ще ме намрази.
– Мен ще намрази повече.
През следващите две-три години беше щастлив с нея. Тя беше много млада и не знаеше нищо, най-вече как се живее с мъж, а въпреки че и Андреас никога не бе живял с жена, все пак беше по-голям и Анагрет смяташе, че той знае всичко. Взираше се сериозно в очите му, когато той беше върху нея, в нея, завладяваше я изцяло, и само споменът за погледа ѝ беше достатъчен да го възбуди, макар и да не му беше ясно защо е така. Докато идеалистичният ѝ плам беше жив, Андреас я оставяше да купува всевъзможни дрънкулки, чаршафи, глинени чаши, абажури, които знаеше, че са грозни. Хвалеше блудкавите ѝ индийски манджи, които тя сама се беше научила да приготвя. Приятно му беше да я гледа как си намира място в Берлин, завързва нови приятелства и възстановява стари, присъединява се към най-различни общности, започва работа в център за подкрепа на жени. Когато излизаха заедно, се чувстваше горд, не потиснат, че Анагрет го държи под ръка и не поглежда към друг мъж. У дома тя беше сърцераздирателно горяща от желание да задоволи желанията му. За нея като че ли честият секс беше потвърждение, че им е писано да са заедно и че не е извършила нищо лошо, като се е отдала на убиеца на пастрока си. През първите две-три години Андреас с радост се възползваше от тази нейна представа за секса почти всяка нощ.
Само че проблемът със секса като представа беше в това, че представите лесно се променят. Постепенно Анагрет достигна до друга, много по-отегчителна представа за пълна искреност в леглото с тежък уклон към говоренето. Първоначално Андреас ѝ угаждаше, опитваше се да бъде добър мъж, мъчеше се да вдъхне живот на идеалния образ, който и той имаше за себе си, но накрая вече не можеше да го отрече: безкрайните разговори с лишена от чувство за хумор двайсет и три годишна девойка му бяха досадни. Денем, когато бяха далеч един от друг, все още си представяше сериозния ѝ поглед, ала щом се прибереше у дома, откриваше човек, който по нищо не приличаше на обекта на желанията му. Тя беше уморена, в мензис, нямаше време, трябваше да утешава някоя посестрима в работата, да организира протест за поредната си безплодна кауза. Или, още по-зле, държеше да обсъдят как се чувства. Или, и това беше най-лошият вариант, настояваше да обсъдят как се чувства той.