След като се прибраха, Андреас, у когото това предложение беше пробудило инстинктивна тревога, разказа на Анагрет най-ужасните си истории за Катя, които досега беше пазил в тайна от страх, че ще разкрият наследствената болест в семейството му. Анагрет го изслуша сериозно и заяви, че въпреки това харесва Катя. Харесвала я, защото го била родила. Харесвала я – независимо какво щял да ѝ наговори – защото майка му очевидно го обичала не по-малко от нея. И тъй като Андреас все още не беше привикнал с чудото да притежава тялото ѝ, чудото да се чувства способен да обича, той отстъпи. Успя да се убеди, че може да реши проблема с Катя, като го прехвърли на Анагрет.
Майката на Анагрет обаче беше бедствие. Вярна на думата си, тя продължи да настоява за ново разследване за изчезването на съпруга си, но тъй като беше осъдена крадла и наркоманка, току-що излязла от затвора, никой не я вземаше на сериозно. Полицаите искрено обясняваха, че досието е загубено и не могат да направят нищо, освен да разпространят снимка на съпруга ѝ. Тя се опита да привлече към каузата си и овдовялата си свекърва и така разбра, че преди две години от Щази са ѝ съобщили, че синът ѝ е избягал на Запад, и тя все още го чака да се обади. Не след дълго започна отново да взема наркотици. Идваше при Анагрет и Андреас и ги врънкаше за пари. Анагрет студено ѝ предложи да спре дрогата и да си намери работа в чужбина, където имаше недостиг на медицински сестри. Омразата ѝ беше хем искрена, хем полезна, тъй като я предпазваше от вината, че е убила съпруга ѝ. Майката продължи да им досажда, появяваше се на прага им и опяваше за неблагодарността на Анагрет, докато накрая не успя да изтъргува хубостта си за дрога и заживя с един дърводелец от Полша, който също беше наркоман.
В сравнение с нея, Катя беше като ангел за Анагрет. След смъртта на бащата на Андреас през 1993 година тя продължи да живее в стария апартамент на „Карл Маркс Алее“. Беше напуснала университета и изтърпя поносим двугодишен период на рехабилитация, след което се върна на работа като хоноруван преподавател и публикува дълга монография, направо нова дисертация, върху Айрис Мърдок, която беше посрещната с възторжени отзиви. Извървяваше по осем километра всяка сутрин и често пътуваше до Лондон с кучето си Лесинг, порода „Лхаса апсо“. Анагрет я посещаваше поне веднъж в седмицата, когато Катя беше в Берлин. Подредбата, която Андреас си беше представял – Анагрет да се нагърби с неприятната задача да поддържа семейната фасада – напълно оправда очакванията му, като се изключеше едно-единствено нещо: той започна безумно да ревнува близостта между двете жени.
Това изобщо не го беше предвидил. Добросъвестността на Анагрет му беше най-непоносима, тяхната несъвместимост като двойка най-силно се набиваше на очи във вечерите, в които Анагрет беше при Катя. Той я винеше не само задето харесва майка му, но и задето майка му я харесва. И не разполагаше с никакъв начин да изпусне парата на ревнивия си бяс. Дори когато се караха, гласът му си оставаше сух и благоразумен. Тя ненавиждаше този сух глас, но на фона на несвързаните ѝ оправдания, изричани с поаленяло лице, той недвусмислено сочеше, че Андреас е добър човек, който умее да владее нрава си и всичко останало. Но ако Анагрет се забавеше при Катя дори и половин час, бесът на ревността оцъкляше очите и ускоряваше ритъма на сърцето му и в това състояние Андреас не беше способен да прави нищо друго, освен да седи с прибрани към тялото ръце и да впряга всички сили да не избухне. Реакцията му беше толкова невъздържана, че той започна да подозира, че вътре в него има нещо, някаква друга същност, която винаги е била там, но у другите хора я няма. Едно много необичайно, неприятно и само негово нещо.
Това нещо, което той започна да нарича Убиеца, беше като неутрино или като загадъчния бозон, за които човек може да съди само по пътя на дедукцията. Чрез добросъвестно наблюдаване на субатомната си същност, чрез изследване на дълбинната структура на своето нещастие, чрез отбелязване на някои свои странни и мимолетни фантазии Андреас постепенно формулира цялостна теория за Убиеца и парадоксалните тъждества и изкривявания във времето, които го описваха. Отегчението и ревнивият бяс например бяха тъждествени. И двете бяха свързани с недоволството на Убиеца, че не е получил желаното. Убиеца се гневеше на Катя, задето го лишава от обекта на желанията му, и също толкова се гневеше и на самата Анагрет. А какъв беше този обект? Според теорията на Андреас той беше петнайсетгодишното момиче, заради което беше извършил убийство. Беше вярвал, че е привлечен от нейната добрина, от способността ѝ да го спаси, но за Убиеца Анагрет също беше убийца, лъжкиня и прелъстителка. Сериозният ѝ поглед го възбуждаше, защото го връщаше в онази нощ зад вилата на родителите му, към трупа на мъжа, когото тя беше прелъстила, лъгала и убила заедно с него. Колкото повече Анагрет се превръщаше в самостоятелна личност, в приятелка на майка му и на много други жени, толкова по-трудно му беше да види в нея онова петнайсетгодишно момиче.