И тъй като задоволяването на това желание му беше отказано, той беше податлив на идващи от Убиеца фантазии, някои от които бяха толкова пагубни за представата му за себе си (например фантазията как посяга на спящата Анагрет), че даже за да ги регистрира, преди да ги потисне набързо, беше необходима невероятна мобилизация на стремежа му към честно, обективно самонаблюдение. Всички фантазии до една включваха нощна тъмнина, тъмнината във вилата на родителите му, тъмнината в коридора, по който завинаги щеше да крачи към една стая. В неговата субатомна същност хронологията не беше особено стабилна. Обектът, който той желаеше, предхождаше безопасните игли в ушите, окълцаната коса, индийските рокли, които Анагрет беше започнала да носи, и то не защото Андреас „несъзнателно“ предпочиташе петнайсетгодишни (дори и някога да беше така, беше го израснал), а защото невръстната социалистическа джудистка беше тази, която му беше помогнала да извърши убийство. Беше го накарала да убие, беше олицетворение на убийството. По-голямата Анагрет, чиято добрина достигаше до абсурд в опитите ѝ да изкупи стореното, изобщо не отговаряше на целите на Убиеца и затова в своите фантазии той връщаше времето и отново я правеше петнайсетгодишна. И не беше само това, когато Андреас разучаваше внимателно фантазиите си, понякога се оказваше, че не той, а пастрокът върви по тъмния коридор към стаята на спящата Анагрет. Той беше едновременно убитият и убиецът и тъй като в паметта му имаше и друг тъмен коридор, тъмния коридор между детската му стая и спалнята на майка му, хронологията се изкривяваше още повече, майка му раждаше чудовището, пастрока на Анагрет, той беше това чудовище и го беше убил, за да стане едно с него. В здрачния свят на Убиеца никой не оставаше мъртъв завинаги.
Андреас бе готов на всичко, за да не вярва в тази теория, да я затрупа с алабализмите на съвременната физика и да я отхвърли, но това, което най-много обичаше в себе си, беше отказът от самозалъгване и независимо колко беше зает и колко пътуваше, все някоя вечер се озоваваше сам у дома, обхванат от убийствен бяс, който не можеше да обясни по друг начин.
Една такава вечер Анагрет се върна от майка му с особено сериозно изражение. Той седеше на дивана, без дори да се преструва, че чете. Едва се сдържаше да не стовари юмрук в стената, толкова му беше накипяло.
– Мислех, че ще се прибереш в девет – процеди той.
– Заговорихме се – отвърна Анагрет. – Попитах я как е било през петдесетте, какво е било в страната. Тя ми разказа много интересни неща. И после... Адски странно. И е важно. Имаш ли малко време да поговорим?
Андреас усещаше погледа ѝ върху себе си и накара устните си да се извият нагоре в усмивка.
– Да, разбира се.
– Вечерял ли си?
– Не съм гладен.
– После ще направя спагети. – Тя седна на дивана до него. – Майка ти ми разказваше за баща ти, колко умен бил, колко натоварен. И изведнъж изтърси: „Имах любовник“.
Гневът му беше титаничен. Как да не избухне? Какво облекчение носеше избухването. Колко прекрасно трябва да е било да разбиеш нечий череп с лопата! Само ако можеше да си припомни, да преживее отново облекчението от онзи момент! Ала не можеше. Мисълта за това обаче леко го поуспокои, даде му сламка, за която да се хване.
– Интересно – измърмори той.
– Аха. Не вярвах на ушите си. Според теб Катя винаги е отричала. Страх ме беше да я притисна, а и тя не каза нищо повече. Само: „Имах любовник“. И смени темата. Но ме гледаше така, сякаш искаше да се увери, че съм я чула.
– Хмм.
– Андреас... Знам, че не можем да споделим с никого нашата тайна. Знам го. Но с нея се виждаме толкова често, тя е на седемдесет, майка ти е. Отвътре ми идва да ѝ кажа и усещам, че така е правилно. Тя ще си мълчи, сигурна съм. Мислиш ли, че мога да ѝ кажа?
Не мислеше, нищо подобно не мислеше. Как изобщо можеше да ѝ хрумне да каже на Катя? В ума му изплуваха образи за неподозирани до този момент висини на женска близост. Катя се мъчеше отново да му нахлузи юздите с помощта на податливата Анагрет. Доверчивата, добросъвестна, готова да го предаде Анагрет. Прибираше се у дома в десет и половина, след като беше обещала да си дойде в девет, толкова много часове с Катя. Дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра. Кучки, кучки, кучки. Беше обезумял.