– Къде е Рамон? – попита Пип.
– В стаята си.
– Излишно е да питам дали си в течение със случващото се.
– Не се бъркам в семейни работи – отвърна невъзмутимо Драйфус. Той се завъртя към нея като шестокрак паяк. – За сметка на това проверих какви са фактите. Домът „Света Агнес“ е открит през 1984 година, разполага с трийсет и шест легла, радва се на добри отзиви и е напълно акредитиран от щатските власти. Директорът Винсент Оливиери е вдовец на четиресет и седем години, с трима синове на възраст малко под и над двайсет години, завършил е медицина в щатския университет в Сан Франциско. Архиепископ Еванс е посещавал дома най-малко веднъж. Искаш ли да видиш снимка на Еванс и Оливиери пред сградата?
– Драйфус, изпитваш ли изобщо някакво чувство към това?
Той не отмести погледа си от Пип.
– Чувството ми е, че Рамон ще получи напълно адекватна грижа. Ще ми липсва приятелското му присъствие, но не и видео игрите му, нито пък ограничените му способности за водене на разговор. В крайна сметка Мари навярно ще успее да анулира брака, открих няколко прецедента в диоцеза. Признавам, че имам известни притеснения относно плащането на разходите без нейната заплата. Стивън твърди, че е нужен ремонт на покрива. Колкото и да ти е приятно да му помагаш за поддръжката на къщата, не мога да си ви представя сами да го оправите.
Това беше цяла реч по стандартите на Драйфус. Пип се качи в стаята на Рамон, завари го проснат върху неоправеното легло с лице към стената, по която бяха налепени плакати на спортни отбори от района на Залива. Съчетанието между силната телесна миризма на Рамон и усмихнатите спортисти беше сърцераздирателно, на Пип ѝ се доплака.
– Рамон, миличък...
– Здрасти, Пип – отвърна той, без да помръдне.
Тя приседна на леглото и докосна дебелата му ръка.
– Стивън ми каза, че искаш да ме видиш. Ще се обърнеш ли да ме погледнеш?
– Искам да бъдем едно семейство – отговори той, без да шавне.
– Ние пак сме си семейство – каза тя. – Никой никъде няма да ходи.
– Аз отивам някъде. Мари така каза. Ще отида в дома, в който тя работи. Там е друго семейство, а на мен ми харесва нашето. На теб не ти ли харесва, Пип?
– Харесва ми, много ми харесва.
– Мари отива там, но аз искам да остана тук с теб, със Стивън, с Драйфус, както преди.
– Ние пак ще се виждаме, ще идваме при теб, а там може да намериш нови приятели.
– Не искам нови приятели. Искам си старите приятели, както преди.
– Но нали харесваш Мари? Тя ще е там всеки ден, няма да си сам. Ще бъде отчасти както преди, и отчасти ще има нещо ново, ще е хубаво.
Звучеше точно както когато лъжеше клиентите по телефона в работата.
– Мари не ми обръща внимание така, както ти, Стивън и Драйфус – каза Рамон. – Тя е винаги заета. Не разбирам защо трябва да ходя с нея и не мога да остана тук.
– Тя се грижи за теб по друг начин. Изкарва пари и всички печелим от това. Тя те обича не по-малко от Стивън, а и освен това ти е майка. Човек трябва да бъде с майка си.
– Но на мен ми харесва тук, когато сме като едно семейство. Какво ще стане с нас, Пип?
Тя вече си представяше какво ще стане: щеше да прекарва много повече време със Стивън. Възможността да бъде покрай него всеки ден беше най-хубавото на живота тук, по-хубаво дори от откриването на способността ѝ за милосърдие. Тъй като беше израснала с непрактична майка, която не можеше да закачи и една картина на стената, защото първо трябваше да отиде да купи чук и пирони, Пип се беше нанесла в къщата на Трийсет и трета улица, горяща от желание да усвои практични умения. И Стивън я беше научил на много неща. Показа ѝ как се замазва, как се шпаклова, как се работи с електрическа резачка, как се поставя стъкло на прозорец, как се сменят кабелите на намерена в коша за боклук настолна лампа, как се разглобява колело и беше толкова търпелив, толкова великодушен, че на нея (или най-малкото на тялото ѝ) ѝ се струваше, че се учи как да стане по-достоен негов другар от Мари, чиито домашни умения се ограничаваха до готвенето. Той я водеше на лов за боклуци, показваше ѝ как да скочи в контейнера и да разбута нещата на повърхността, за да открие ценните находки на дъното, и даже понякога Пип го правеше сама, щом зърнеше някой обещаващ на вид контейнер, а върнеше ли се у дома с нещо полезно, Стивън споделяше радостта ѝ. В това двамата бяха „едно“. Тя можеше да бъде като него много повече от Мари и по този начин той постепенно щеше да започне да я харесва повече. Тази надежда правеше болката от желанието ѝ поносима.