– Ти луда ли?!
– Не, не съм – отвърна тя, веднага застана нащрек. – И тя също не е. Даже ми се струва, че е по-добре. Знам, че не ти е било лесно с нея като малък, но това е било отдавна.
Знаела била? Не му е било лесно? Нищо не знаеше. Никой не можеше да знае какво е да имаш майка като Катя. Какво е да бъдеш психически изнасилван ден след ден и не само да си твърде малък, за да се противопоставиш, но дори да не си в състояние да се разгневиш, тъй като тя те е съблазнила и те е приучила да копнееш за това. Анагрет си го беше просила от пастрока си седмица или две, най-много месец. Андреас беше копнял за това през цялото си детство. Но дори и в това отношение той пак беше в капан, защото за разлика от Анагрет, не беше физически изнасилен. Трябваше да живее с възможността Катя изобщо да не е била чудовище. Нищо не можеше да пробие нейната действителност, особено на стари години, сега младежките ѝ забежки бяха забравени или омаловажени, омаломощени до пълна безвредност от приятни думи с френски привкус като „любовник“. Тя винаги беше твърдяла, че неизправността е у него, не в нея, че обвиненията му – че не е била добра и грижовна майка – са извратени. И може би наистина беше така, не друг, а той се беше гърчил в лапите на ревнивия си бяс часове наред, докато жените се бяха наслаждавали на приятния си разговор.
– Признанието носи облекчение – продължи Анагрет. – Ти понякога като че ли забравяш, че си признал пред баща ти. А аз няма на кого.
ИДЕШЕ МУ ДА Я УБИЕ С ГОЛИ РЪЦЕ.
– Почнеш ли с признанията... – рече той сухо.
– Какво?
– Къде ще му излезе краят?
– Предлагам да кажем на един човек. На майка ти. Не искаш ли? Баща ти е проявил разбиране и ти си се почувствал по-добре. Сигурна съм, че майка ти ще бъде още по-отзивчива, тъй като тя знае какво е да грешиш.
Изведнъж температурата в главата му рязко се смени, често се случваше. Сега Андреас беше в състояние по-хладнокръвно да си представи какво би станало, ако майка му узнае за стореното от тях. Катя наистина беше последният човек на света, пред когото би могъл да изпитва срам, за него тя беше въплъщение на злото, ала въпреки това той пак щеше да се срамува пред нея, задето е убиец. Щеше да се срамува от всичко, от всяка частица от себе си. Дали не беше по-добре да удуши своята малка джудистка, за да ѝ затвори устата? Каква беше неизправността му, какво не му беше наред?
Без да я поглежда в очите, той се завъртя към нея и захлупи лице в гърдите ѝ. Преметна краката си в скута на Анагрет и провеси ръце около врата ѝ. Изглеждаше като онази глупава снимка на Джон Ленън в обятията на Йоко, но не му пукаше. Искаше да се сгуши в нея. Анагрет беше нещо повече от добра, тъй като невинаги е била добра. Познаваше злото и беше избрала доброто.
– Съжалявам – прошепна тя, милваше го по главата и го прегръщаше, все едно беше дете. – Не исках да те разстроя.
– Шшшт.
– Добре ли си?
– Шшшт, шшшт.
– Какво?
– Не можем да ѝ кажем.
– Защо? Можем. И би трябвало.
– Недей, моля те. Не можем.
Той заплака. Убиеца се размърда, надушил възможност в сълзите, във вдетиняването му. Убиеца харесваше връщането назад във времето. Харесваше му, когато Андреас беше на четири, а Анагрет на петнайсет. Слепешком, със стиснати очи, той потърси устните ѝ. В първия момент те го приеха, отвориха се за неговите, но след това, сякаш беше жертва, инстинктивно усетила спотайващ се убиец, тя извърна глава.
– Трябва да довършим разговора си.
Разговора, разговора, разговора. Дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра. Мразеше я. Нуждаеше се от нея, мразеше я, нуждаеше се от нея, мразеше я. Той отново се опита да я целуне, без да отваря очи.
– Сериозно говоря – каза Анагрет и се размърда. – Стани от мен.
Андреас се надигна и отвори очи.
– Иди при свещеник – рече той.
– Какво?
– Щом искаш да се изповядаш. Намери някоя католическа църква, влез в изповедалнята и говори колкото си искаш. Ще ти олекне.
– Не съм католичка.
– Не мога да ти забраня да се виждате, но не го одобрявам.
– Тя те боготвори! Ти си нейният Христос.
– Тя боготвори това, което вижда в огледалото. За нея сме просто нещо полезно. Колкото повече ѝ доверяваш, толкова повече ще може да ни използва.
– Извинявай, но според мен грешиш.
– Добре. Греша. Само че не мога да продължа да живея с теб, ако ѝ кажеш.
Лицето ѝ поаленя.
– Тогава може би е по-добре да престанем да живеем заедно!
– Може би. Може вместо това да отидеш да живееш с нея.
– Опитвам се да поддържам близки отношения с майка ти, защото ти не можеш. Правя ти голяма услуга, а на всичкото отгоре ревнуваш!
– Не ревнувам.
– Напротив.
– Не е вярно. Не е вярно!