Всяка нейна дума беше истина, а всяка негова – лъжа. И все пак той беше добре платен консултант в областта на въздаването на справедливост в страните в преход и където и да отидеше, хората го приемаха с отворени обятия. Възхваляваха искреността и откритостта му, смееха се на пиперливите му шеги, снимаха го така, че да изглежда добре. Беше впримчен от всички страни.
Междувременно продължаваха да постъпват нови сигнали за нередности, пристигаха в обикновени кафяви пликове и пакети без адрес на подателя. Като германец, при това източногерманец, Андреас беше консервативен по отношение на технологиите и все още смяташе, че документите трябва да са „на хартия“, най-много на компютърни дискети. Чак до края на 2000 година двамата с Анагрет използваха един домашен компютър с общ адрес за електронна поща. Покрай организирането на своите групи и утопични каузи, тя беше в крак с технологията. Все по-често той я заварваше да щрака по клавиатурата, застинала в нелепа дървена поза с подпряна на вдигнатите колене брадичка и пресягащи се покрай тях ръце, с чаша чай до мишката, и си мислеше: „Боже господи, цял живот ли ще е така?“. Убиеца смяташе, че с интернет тя се мъчи да избяга от истинската същност на мъжа, с когото живее. Не можеше да я откопчи от компютъра.
И тогава Анагрет му направи една едва ли не животоспасяваща услуга. Накара го да си купи мощен компютър и да се научи да го използва пълноценно. Което той и направи. Нощем събираше недоволни бунтари и хакери и създаваше проекта „Слънчев лъч“, а денем, докато Анагрет утешаваше посестримите си в своя център, Андреас гледаше порно. Всъщност то, а не мрежата от бунтари и хакери, го зариби по интернет и неговия потенциал да промени света. Внезапната широка достъпност на порното, анонимността, незначителността на авторското право, бързината на удовлетворението, размерът на виртуалния свят в реалния, плъзналите по целия свят общности за споделяне на файлове, усещането за власт, което носеше щракането с мишката: интернет щеше да е от огромно значение, особено за светлоносците.
Едва впоследствие, когато за него интернет беше станал синоним на смърт, той осъзна, че е зървал смъртта в порното. Всяка обсесия, в това число и гледането на дигитални изображения на съвкупления, което бързо се превърна в изяждащо целия му ден обсесивно занимание, лъха на смърт поради предпоставеното от нея късо съединение в мозъка, окастрянето на личността до затворения кръг стимул – реакция. Но още по времето на протоколите за пренос на файлове и свободните форуми се усещаше неизмеримата необятност, присъща на зрелия интернет и последвалите социални мрежи; в качените снимки на нечия съпруга, седнала гола на тоалетната, се виждаше присъщото заличаване на границата между лично и публично; в умопомрачителния брой снимки на съпруги, седнали голи върху тоалетната – в Манхайм, в Любек, в Ротердам, в Тампа – се долавяше намек за разтварянето на индивида в масата. Машината беше свела мозъка до реагираща, подаваща обратна връзка част от системата, личната индивидуалност беше сведена до публична безличност: човек все едно вече беше мъртъв.
А смъртта, естествено, беше опиат за Убиеца. Образите на екрана на компютъра отвличаха вниманието му от мислите за тъмни коридори и потайни попълзновения и за известно време на Андреас му се струваше, че е намерил начин да направи живота с Анагрет поносим. Можеше да запази своята идеализирана представа за себе си, като не отрича мъжката експлоатация на жените, на която ставаше свидетел на екрана, и я заклеймява дори когато тя го възбужда, а след това, след като удовлетвореше нагона си, можеше да запази идеализирания си образ в очите на Анагрет. Ако перифразираше Франк Запа, тя си мислеше, че иска мъж, а всъщност искаше кексче. Дали като наказание, задето ѝ беше забранил да изповяда престъплението им пред Катя, или пък като опит за прокарване на някаква полова политика, а може и да беше съвсем в реда на нещата, но така или иначе, Анагрет беше изгубила всякакъв интерес към секса. Тя държеше – изрично го изискваше със своя уклон към гръмките фрази – на „съкровеността“ и „заедността“. Те се постигаха чрез гушкане, а Андреас, вече задоволил нуждите си другаде, нямаше нищо против гушкането. Благодарение на интернет и на двамата им беше лесно да се държат като деца.
Отне му половин година, за да осъзнае, че не се е измъкнал от капана, а е впримчен още по-здраво в него. Беше убеден, че ако не изкара до края на живота си с красивата Анагрет, венчан за нея чрез тяхната тайна и старата си надежда за изкупление, никога повече няма да събере достатъчно надежда, за да се опита да живее с друга. Ако напуснеше Анагрет, щеше да признае, че от самото начало му е имало нещо. Само че като че ли наистина му имаше нещо. Сега мастурбираше повече, отколкото като юноша. Обективно погледнато, безкрайното повторение беше досадно, но не можеше да се спре. Призивите да мисли с главата си, които известно време вършеха работа, добросъвестните му усилия да си представи реалистични обстоятелства, при които едно момиче би позволило на трима здрави руснаци да се изпразнят върху лицето ѝ пред камерата, и да изпита състрадание към нея, вече не даваха резултат. Случващото се във виртуалния свят, където красотата съществуваше, за да бъде мразена и омърсявана, беше по-завладяващо от случващото се в реалността, където красотата като че ли нямаше никакъв смисъл. Андреас започна да се страхува от докосванията на Анагрет. Предусетеше ли да се задава милувка, той си поемаше дълбоко дъх и се стягаше. „Съкровеността“ и „заедността“ бяха станали непоносими за него и затова беше още по-важно тя да не узнае истината и да го напусне отвратена. Без нейната идеализираща представа за него нямаше никаква надежда. Андреас започна да се чуди дали всъщност Убиеца не желае самоубийството му, собствената си смърт.