Макар да знаеше, че Убиеца му е враг, той така и не успяваше да се насили да го намрази. Опиташе ли се да си каже, че го мрази, умът му правеше крачка назад и виждаше, че това е лъжа: той най-чистосърдечно не желаеше да е друг, желаеше да е такъв, какъвто е. Знак за това беше и липсата на вина за убийството на Хорст Клайнхолц. Андреас не беше в състояние да изпита съжаление за стореното. Всъщност, когато беше напълно искрен пред себе си, той изключително много се радваше, че го е направил. Същото важеше и за следобедите, които прекарваше в самозадоволяване пред мощния си компютър. В съответствие с убежденията си заклеймяваше действията си, но те не пробуждаха у него омерзение. Омерзение изпитваше към Анагрет, към моралните си принципи, към другите си отговорности, които се изпречваха на пътя на обсесията му. И все пак не беше толкова просто, тъй като, когато зоркият му Аз отстъпеше крачка от компютъра, над който Андреас се беше навел със смъкнат панталон, гледката, която се разкриваше пред очите му, определено му беше омразна. Андреас не беше в състояние да мрази себе си субективно, но наистина мразеше обекта, който представляваше на този свят. Срамния, позорен обект, в който нещо не беше наред. Започваше да си мисли, че Анагрет и майка му щяха да са по-добре без този обект, че е трябвало да скочи от по-висок мост като юноша.
В състояние, близко до депресия, той написа писмо на Том Аберант. Двамата все още поддържаха връзка чрез пощенски картички. От картичките на Том все така се долавяше шеговитият американски тон, който Андреас беше харесал у него, но в тях липсваше изповедната задушевност, която го беше предизвикала да направи своето признание. В писмото си той се опита да я съживи. Писа, че сега разбира какво е станало с брака на Том, спомена – надяваше се, че Том ще долови самоиронията – че в известен смисъл е станал роб на порното в интернет, излъга, че скоро работата му може да го отведе в Ню Йорк. Не би трябвало да е трудно Том да прочете между редовете молбата му за помощ. Но картичката, с която той му отговори, беше шеговита и резервирана и не съдържаше покана за гостуване в Ню Йорк.
В крайна сметка Андреас беше спасен не от друг, а от майка си. В един дъждовен септемврийски петък четири дни преди големия удар на „Ал Кайда“, той се отзова на поканата ѝ за обяд в апартамента. Закъсня малко, защото преди да тръгне, беше сметнал за необходимо да си бие още една чекия, тъй че съвсем да удари дъното. Депресията беше като наркотик, замъгляваше порива да спори с Катя и да ѝ противоречи. Колкото по-малко говореше с нея, толкова по-добре. Най-добре щеше да е изобщо да не трябваше да ходи при нея, но тя му беше казала, че трябва да обсъдят насаме бъдещето на Анагрет. Освен това беше намекнала, че подготвя завещанието си.
Естествено, това се оказа лъжа. В апартамента, докато майка му поднасяше купената от „Галерия“ готова храна, Андреас унесено я попита докъде е стигнала със завещанието.
– Не те поканих да обсъждаме завещанието ми – отвърна тя. – Това си е моя работа.
Той въздъхна.
– Попитах те само защото го спомена, когато ми се обади.
– Двете нямат нищо общо. Съжалявам, че си се подвел.
Наркотикът действаше. Андреас не възрази.
– Изглеждаш ужасно уморен – отбеляза Катя.
– Животът в компютърната епоха.
Седнаха на масата и кучето притича при нея. Тя се усмихна на Андреас.
– Всеки път се повтаря една и съща игра.
– Каква игра?
– Дисциплиниране чрез награда.